Един иракзаец беше посечен между скалите, но последователите бяха в тежко положение — съсичани на части или хвърляни през ръба. Те падаха бавно към сребърното дъно, което блестеше далеч долу.
После завоевателите избърсаха кръвта и потта от челата си и се спогледаха. Конан, Керим Шах и четирима от иракзайците все още бяха на крака.
Те стояха между опасващите края на бездната зъбери, пред виеща се нагоре широка стълба с дузина, широки сто стъпки стъпала и изрязани в зелен, приличен на нефрит материал. Стъпалата извеждаха до широка, непокрита галерия от същия полиран камък, над която един над друг се издигаха етажите на замъка на Черните магьосници. Той изглеждаше като изсечен от самата скала. Архитектурата беше безупречна, но без украса. Многобройните двукрили прозорци бяха със затворени пердета и със спуснати капаци. Нямаше никакъв признак на живот — нито дружелюбен, нито враждебен.
Те се заизкачваха мълчешком, предпазливо, като хора, които влизат в гнездо на змии. Иракзайците бяха онемели, сякаш крачеха към неизбежна гибел. Дори Керим Шах мълчеше. Само Конан изглежда нямаше ясна представа за чудовищното объркване и насилствено откъсване от обичайната мисъл и действие, което предизвика тяхното нахлуване, за безпрецедентното нарушение на традицията. Той не беше човек от Изтока. Беше от онези хора, които, без да се замислят, са готови да влязат в бой с дяволи и магьосници, така както биха се били с човеци.
Конан се изкачи по блестящите стълби, прекоси широката зелена галерия, отиде до голямата, обкована със злато врата от тиково дърво и я отвори. Той огледа горните етажи на пирамидалната структура, която се издигаше над него, протегна ръка към бронзовата издатина, представляваща дръжка на вратата и тогава спря, усмихвайки се мрачно. Дръжката беше с формата на змия, повдигнала глава върху извитата си като дъга шия. Изпита усещането, че металната глава ще оживее под ръката му.
С един удар я откърти от вратата. Звънът от бронза върху лъскавия под не намали вниманието му. С върха на ножа си той отметна настрана дръжката и отново се обърна към вратата. Над кулата царуваше пълна тишина. Далеч под тях във виолетовата мъгла се мержелееха планински склонове. Слънцето блестеше върху покритите със сняг върхове. Високо над кулата като черна точка в синьото небе се виждаше лешояд. Но за него мъжете пред обкованата със злато врата бяха единственото доказателство за живот — дребни фигурки върху зелена нефритена галерия, застанали на шеметна височина, с фантастична грамада от камък, извисяваща се над тях.
Силен вятър откъм заснежените върхове развя окъсаните им дрехи. Дългият нож на Конан, цепещ дъските от тиково дърво, разбуди планинското ехо. Той продължи да удря, сечейки както полираното дърво, така и металния обков. През издялания отвор Конан погледна във вътрешността — предпазлив и нащрек като вълк. Той видя широка стая, полирани каменни стени без гоблени, покрит с мозайка под без килими. Квадратни, полирани абаносови столове и каменен подиум бяха единствените мебели. В стаята нямаше хора. На отсрещната стена се виждаше друга врата.
— Остави навън часови! — изръмжа Конан. — Аз влизам.
Керим Шах направи знак на един боец и той тръгна към средата на галерията с лък в ръка. Конан влезе в замъка, последван от тураниеца и тримата останали иракзайци. Останалият на пост плюна, изръмжа в брадата си и трепна, когато неочаквано до ушите му достигна тих, подигравателен смях.
Той повдигна глава и видя от горния етаж да слиза клатейки глава висока фигура в черно наметало. Цялото му отношение говореше за пренебрежение и злоба. Бърз като светкавица иракзаецът вдигна лъка си и стреля към завитите с наметалото гърди. Подигравателната усмивка не се промени. Магьосникът изскубна стрелата от гърдите си и я хвърли обратно към стрелеца, но не както се хвърля оръжие, а с пренебрежителен жест. Иракзаецът инстинктивно се отдръпна и вдигна нагоре ръце. Пръстите му стиснаха премятащата се във въздуха стрела.
Изпищя. В ръката му дървената стрела неочаквано оживя. Твърдата й форма омекна в дланта му. Той се опита да я хвърли, но беше късно С голата си ръка държеше жива змия, а тя бързо се уви около китката му и злобната й, прилична на клин глава се спусна към мускулестата ръка. Той отново изпищя, очите му се разшириха от ужас, лицето му стана мораво. Иракзаецът падна на колене разтърсван от ужасна конвулсия, а после се просна и остана неподвижен.