Още при първия вик мъжете вътре се обърнаха. Конан се спусна бързо към отворената врата, после спря озадачен. За хората зад него изглеждаше, че той напряга сили срещу въздуха. Макар да не виждаше нищо, под ръката си усети хлъзгава, гладка, твърда повърхност и разбра, че входът е затворен с кристален лист. Той виждаше през него иракзаецът да лежи неподвижен върху гладкия като стъкло под на галерията, а от ръката му да стърчи обикновена стрела.
Конан вдигна ножа си и удари, а наблюдаващите бяха слисани като видяха, как ударът му беше спрян видимо по средата на въздуха със силен звън на стомана, която удря в твърд материал. Конан не продължи. Той знаеше, че дори легендарната извита сабя на Амир Курум не може да разбие тази невидима завеса.
Той обясни накратко на Керим Шах проблема и тураниецът вдигна рамене.
— Е, щом като този изход е блокиран, ще трябва да намерим друг. А до тогава пътят ни е напред, нали?
С ръмжене кимериецът се обърна и тръгна през стаята към другата врата с чувство, че прекрачва към гибелта. Когато вдигна ножа, за да удари по вратата, тя тихо се отвори, сякаш по собствена воля. Конан влезе в голяма зала по края с високи стъклени колони. На сто стъпки от вратата започваше широко нефритенозелено стълбище, което се стесня ваше към върха подобно на стената на пирамида. Какво имаше отвъд това стълбище, той не можеше да каже. Но между него и блещукащото подножие стоеше странен олтар от блестящ черен кехлибар. Четири големи златни змии бяха сплели опашки около този олтар, а клинообразните им глави стърчаха високо във въздуха насочени по четирите посоки на света. Сякаш бяха омагьосани пазачи на приказно съкровище. На олтара, между дъгообразно извитите шии стоеше само един кристален глобус, пълен с мъгливо, подобно на пушек вещество, в което плуваха четири златни нара.
Гледката разбуди в ума му някакъв неясен спомен. После Конан не обърна повече никакво внимание на олтара, защото на по-долните стъпала стояха четири фигури облечени в черни наметала. Не беше видял кога са дошли. Те просто стояха там високи, мършави приличните им на лешояди глави кимаха в такт, краката и ръцете им бяха скрити в надиплените им дрехи.
Един вдигна ръка и ръкавът се завърна, разкривайки ръката му — изобщо не беше ръка. Мимо волята си, Конан спря по средата на крачката. Беше се срещнал със сила, различаваща се по нещо неуловимо от хипнотизма на Кемша. Не можеше да продължи, но чувстваше, че ако желае, може да се оттегли. Другарите му също спряха. Те изглеждаха по-безпомощни от него, неспособни да се движат в каквато и да е посока.
Магьосникът с вдигнатата ръка посочи към един от иракзайците и той тръгна към него като в транс, с втренчени и неподвижни очи, сабята увиснала на отпуснатата му ръка, Иракзаецът мина покрай Конан и кимериецът протегна ръка да го спре. Конан беше много по-силен от него и при обикновени обстоятелства с голи ръце би могъл да счупи гръбначния му стълб. Но сега мускулестата ръка беше отместена настрана като сламка и иракзаецът продължи напред към стълбището, пристъпвайки с рязко движение като автомат. Стигна до стълбището, вдървено коленичи, наведе глава и подаде сабята си. Магьосникът я взе. Тя блесна нагоре, после падна. Главата на иракзаецът падна от раменете му и удари с тъп звук черния мраморен под. От прерязаните артерии шурна кървав фонтан, а тялото се строполи с широко разперени ръце.
Уродливата ръка отново се вдигна, посочи друг иракзаец и той тръгна вдървено към смъртта си. Ужасната драма се повтори и още едно обезглавено тяло легна на пода до първото.
Когато третият планинец тръгна тежко покрай Конан към своята смърт, кимериецът, с изпъкнали на слепоочията вени от усилие да премине през невидимата бариера, неочаквано усети обединените сили, невидими, но действащи около него. Това усещане дойде без предупреждение, но толкова силно, че той не се усъмни в своя инстинкт. Лявата му ръка неволно се пъхна под бакхариотския колан и напипа стигийския пояс. И когато го хвана, той почувства в схвандтите си крайници да се влива нова сила. Волята за живот пулсираше със сила, която се равняваше на изгарящата го ярост.
Третият иракзаец се беше превърнал в обезглавен труп и ужасният пръст отново се вдигаше, когато Конан почувства как невидимата бариера се разби. От устата му се изтръгна свиреп, импулсивен вик и той скочи с експлозивната неочакваност на насъбран гняв. Лявата му ръка като на удавник се хвана за пояса на магьосника, а дясната стисна дългия нож. Хората на стъпалата не помръдваха. Те наблюдаваха с цинично спокойствие. И да бяха почувствали някаква изненада с нищо не я изразиха. Конан не си позволи да мисли, какво може да се случи, когато се приближи до тях на разстояние, от което можеше да ги достигне с ножа. Кръвта пулсираше в слепоочията му, тъмночервена мъгла плуваше пред очите му. Той изгаряше от желание да убива — да забива ножа си дълбоко в плът и кости, да извива острието в кръв и вътрешности.