Още няколко стъпки и ще стигне до стъпалата, където стояха надсмиващите се демони. Конан пое дълбоко дъх, хвърли се напред и яростта му се удвои. Той се втурна покрай олтара със златните змии, когато през ума му като мълния преминаха загадъчните думи на Кемша: „Счупи кристалната топка!“
Реакцията му беше почти инстинктивна. Изпълнението последва импулса толкова спонтанно, че и най-големият магьосник на века не би имал време да прочете мисълта му и да предотврати неговото действие. Завъртайки се като котка от посоката на устремното си нападение, той удари с ножа кристалната топка. Въздухът моментално затрептя от страхотен гръм — дали от стълбите, от олтара или от самата кристална топка, той не можеше да каже. Ушите му се изпълниха със съскане, когато златните змии, изведнъж оживели се заизвиваха и запълзяха към него. Но Конан действаше с бързината на побеснял тигър. Стоманената вихрушка на сабята му посече отвратителните тела, които се извиваха към него и той отново и отново удари кристалната сфера.
Глобусът се пръсна с шум подобен на гръмотевичен трясък, посипвайки черния мрамор с огнени парченца, а златните нарове, сякаш освободени от плен, изскочиха нагоре към високия таван и изчезнаха.
Безумен, едновременно животински и демонски писък прозвуча в огромната зала. На стъпалата се гърчеха четири облечени с черни наметала фигури, извиваха се в конвулсии, пяна капеше от смъртно бледите им устни. После с един яростен нечовешки вой те замлъкнаха и се вдървиха и Конан разбра, че са мъртви. Той погледна към олтара и парчетата от кристала. Четири обезглавени златни змии все още навити на кълбо стояха край олтара, но сега никакъв чужд живот не оживяваше блестящия метал.
Събореният от някаква невидима сила Керим Шах бавно се надигаше. Той поклати глава, за да отмахне звънтенето от ушите си.
— Чу ли трясъка, когато удари? Когато се пръсна кълбото изтрещя така, сякаш в замъка се разбиха хиляда кристални стъкла. Дали душите на магьосниците не бяха затворени в онези златни глобуси?… Ха!
Конан се обърна, а Керим Шах измъкна сабята си и посочи.
В горния край на стълбището стоеше друга фигура. Наметалото й беше от черно, богато бродирано кадифе. На главата си имаше кадифена шапка. Лицето беше спокойно и не беше грозно.
— Що за дявол си ти? — попита Конан, гледайки към него с нож в ръка.
— Аз съм господарят на Ймша! — Гласът беше ясен като камбанен звън, но в него се чувстваше нотка на жесток смях.
— Къде е Ясмина? — попита Керим Шах.
Господарят се засмя.
— Какво те засяга това, мъртви човече? Толкова бързо ли забрави силата ми, която някога ти дарих, та си дошъл с оръжие в ръка, мой беден глупчо? Смятам да ти взема сърцето, Керим Шах!
Той протегна ръка, сякаш да получи нещо, а тураниецът извика пронизително като човек в предсмъртна агония. Той се олюля като пиян, чу се чупене на кости, разкъсване на плът и мускули, късане на брънките на металната ризница и гърдите му се пръснаха сред дъжд от кръв. През ужасния отвор изхвърча нещо червено, от което капеше кръв и отиде в протегнатата ръка на господаря, подобно на парче желязо, привлечено от магнит. Тураниецът падна на пода и остана да лежи неподвижен, а господарят се засмя и хвърли предмета в краката на Конан — все още туптящо човешко сърце.
С рев и проклятия Конан се втурна към стълбището. От пояса на Кемша той почувства как в него се вля сила и усети безгранична омраза и желание да се бори с ужасната еманация на зло, която го посрещна на стълбището. Въздухът се изпълни с трептяща мъгла и той се хвърли в нея като плувец с наведена глава. С полузаслепените си очи, през извивката на лакътя виждаше като през раздвижена водна повърхност да трептят очертанията на омразното тяло на магьосника.
Напрегнат и измъчен от сили, които не разбираше, Конан почувства, че в тялото му се вля енергия отвън. Въпреки силата на магьосника и собственото си силно страдание тя неумолимо го тласна напред и нагоре.