Слънцето осветяваше върховете на копия и островърхи шлемове. Три хиляди облечени в ризници конници гонеха пред себе си разкъсана група от ездачи с тюрбани на главите, които бягаха и ръмжаха. Те отвръщаха на ударите като подгонена глутница вълци.
— Туранийци! — промърмори Конан. — Ескадрони от Секундерам. Какво, по дяволите, търсят тук?
— Кои са мъжете, които преследват? — попита Ясмина. — И защо се бият толкова упорито? Те не могат да издържат срещу такова неравенство.
— Петстотин от моите луди афгулийци — изръмжа той, гледайки намръщено към долината. — Попаднали са в капан и те го знаят.
Долината наистина беше без изход. Тя се стесняваше до бездна с високи стени, отваряща се по-нататък в кръгла котловина, изцяло заобиколена с високи непристъпни зъбери.
Тюрбанлиите ездачи бяха притиснати към бездната, защото нямаше къде другаде да отидат и те продължаваха неохотно под дъжда от стрели и вихрушката от саби. Ездачите с шлемове на главите ги преследваха, но не ги притискаха много безразсъдно. Те познаваха отчаяната ярост на планинските племена, а знаеха също, че жертвите им са в капан, от който няма изход. Бяха разбрали, че това са афгулийци и искаха да ги обкръжат и да ги принудят да се предадат. За целта, която преследваха им бяха необходими заложници.
Техният емир беше човек на решението и инициативата. Когато достигна Гурашахската долина и не намери нито водачи, нито емисари да го чакат, той продължи напред, доверявайки се на собственото си познаване на страната. По целия път от Секундерам той се би, а планинците си лижеха раните по сгушените между скалите села. Той знаеше, че съществува голяма вероятност нито той, нито някой от копиеносците му с шлемове на главата отново да минат през портите на Секундерам, защото сега зад гърба му ще останат племената, но беше решен да изпълни заповедта на всяка цена като отнеме от афгулийците деви Ясмина и да я закара като пленница в Секундерам или, ако това е невъзможно, да отсече главата й преди сам да падне мъртъв.
Разбира се, наблюдателите от билото не знаеха нищо от това. Но Конан се въртеше неспокойно.
— Защо, по дяволите, са допуснали да влязат в клопка? — питаше се той. — Знам какво правят те по тези места… преследват мен, кучетата! Навират се във всяка долина… и са се оказали в клопка, преди да разберат. Бедните глупаци! Организират отбрана на нова линия в клисурата, но няма да могат да се задържат дълго. Когато туранийците ги отблъснат назад в котловината, там ще ги избият като на шега.
Шумът, който достигаше отдолу нарасна. Биейки се отчаяно в тесния проход, афгулийците за известно време задържаха защитените с ризници ездачи, които сега бяха хвърлили всичките си сили срещу тях.
Конан се намръщи заплашително, опипвайки дръжката на ножа си и накрая отсече:
— Деви, трябва да сляза при тях. Ще намеря място, където да се скриеш докато се върна. Ти говори за твоето кралство… е, аз не претендирам, че гледам на тези космати дяволи като на мои деца, но в края на краищата такива, каквито са, те са мои поддръжници. Един вожд никога не трябва да изоставя своите поддръжници, дори и те преди това да са го изоставили. Те мислеха, че са прави, като ме изритаха… По дяволите, те няма да ме изгонят! Аз все още съм вожд на афгулийците и ще го докажа! Мога да сляза без кон в клисурата.
— А какво ще стане с мен? — попита тя. — Ти ме отдели насила от моите хора. Ще ме оставиш ли сега да умра самичка сред планините, докато ти слизаш долу, за безсмислена саможертва?
Вените му се издуха от борбата на собствените му емоции.
— Това е вярно — промърмори той безпомощно. — Само Кром знае какво мога да направя.
Тя обърна леко глава, а на красивото й лице се появи странно изражение.
— Слушай! — извика тя. — Слушай!
До ушите им достигна далечен сигнал на тръба. Те погледнаха към дълбоката долина отляво и видяха в далечния й край блясък на стомана. Дълга редица от копия и полирани шлемове блестеше на слънчевата светлина.
— Конниците на Вендия! — извика, тя ликуващо.
— Хиляди конници! — промърмори Конан. — Много отдавна кшатрианска войска не е навлизала толкова навътре в планините.
— Мен търсят! — отвърна тя. — Дай ми коня си! Ще отида при бойците си! От лявата страна хребетът не е толкова стръмен и ще мога да стигна до дъното на долината. Ти иди при хората си и им помогни да се задържат още малко. Аз ще поведа моите конници в долината откъм горния край и ще нападнем туранийците! Ще ги притиснем като в менгеме! Бързо, Конан! Ще пожертваш ли хората си заради, собственото си желание?