Очите му излъчваха изгарящия глад на степите и студения блясък на горите, но той поклати глава, скочи от жребеца и остави юздата в ръцете й.
— Ти спечели! — изсумтя той. — Препускай надолу като дявол!
Тя обърна коня към левия склон, а той затича по хребета, докато достигна дългата шумна клисура, в която се водеше бой. Конан се заспуска надолу като маймуна, вкопчвайки се в издатини и пукнатини, за да падне най-после, с краката напред, сред битката, която се водеше в началото на дефилето. Саби свистяха и звънтяха около него, коне се изправяха на задните си крака и тъпчеха с предните, шлемове с пера се поклащаха между подгизнали от кръв тюрбани.
Конан удряше и виеше като вълк. Хвана една позлатена юзда и избягвайки удара на ятагана, заби дългия си нож нагоре между ребрата на ездача. В следващия миг беше на седлото, крещейки свирепи заповеди на афгулийците. За момент те го гледаха тъпо. После, когато видяха опустошението, което ножът му причинява сред враговете им, отново се заловиха за работата си, приемайки вожда си без коментар. В този ад от свистящи саби и бликаща кръв нямаше време за въпроси и за отговори.
Конниците с островърхи шлемове и украсени със злато ризници пъплеха около устието на клисурата, мушкаха и сечаха, а тясното дефиле беше натъпкано с коне и мъже, с бойци притиснати един до друг, които промушваха и сечаха смъртоносно с късите си саби, щом за момент се откриваше достатъчно пространство, за да замахнат. Когато някой мъж паднеше, попадаше под безпощадно тъпчещите копита. Теглото и човешката сила тук бяха от голямо значение и вождът на афгулийците се биеше колкото за десет души. В такива моменти обичайните навици оказваха голямо въздействие и бойците, които бяха свикнали да виждат Конан в предните редици, въпреки своето недоверие към него, бяха силно ободрени.
Но численото превъзходство също беше от значение. Натискът на мъжете отзад принуди конниците на Туран да влизат все по-навътре и по-навътре в дефилето, сред зъбите на блестящите извити саби. Стъпка по стъпка афгулийците бяха изтласквани назад, оставяйки дъното на дефилето покрито с убити. Докато сечеше и удряше като обладан от зъл дух, Конан имаше време за някои смразяващи съмнения. Ще удържи ли Ясмина думата си? След като се присъедини към своите бойци тя можеше да обърне на юг и да остави него и неговите хора да загинат.
Най-после, след отчаяния бой, който сякаш водеха от столетия в долината, над ударите на стоманата и смъртоносните викове се чу друг звук. И тогава под разтърсващия гръм на тръби и гръмотевичния тропот на копита, пет хиляди конници от Вендия поразиха войската на Секундерам.
Този удар разцепи на части туранийските ескадрони, разстрои ги, разкъса ги и ги разпръсна из цялата долина. Вълната мигновено се отдръпна назад от долината. Настъпи хаотичен, объркан бой, конници се обръщаха назад и се биеха поединично и на малки групички, а после емирът падна прободен в гърдите от кшатрианско копие, а ездачите с островърхи шлемове обърнаха конете си и препуснаха като луди.
Бягаха от долината като се опитваха да си пробият път през тълпите, които ги нападаха отзад. Те се разпръсваха и бягаха, а победителите ги гонеха и цялото дъно на долината — и склоновете, и билата се покриха с бягащи и преследвачи. Останалите живи, способни да яздят афгулийци се втурнаха извън дефилето и се включиха в преследването. Приеха безрезервно неочаквания съюзник, както бяха приели без съмнение и завръщането на своя отхвърлен вожд.
Слънцето се спускаше към далечните скали, когато Конан, с разпарцалосани дрехи, с воняща на пот и кръв ризница, с окървавен нож, стъпвайки по трупове, отиваше към мястото, където деви Ясмина беше спряла коня си.
— Ти удържа на думата си, деви! — извика той. — Всемогъщи Кром, макар че имах тежки мигове в онази бездна… Пази се!
От небето връхлетя един огромен лешояд и бумтежът от крилата му събори мъжете от конете.
Подобната на ятаган човка се насочи към нежната шия на деви, но Конан беше по-бърз — вихрен бегом, лъвски скок, свирепо замахване с ножа, от който още капеше кръв и лешоядът изкрещя с ужасен човешки вик. Падна тежко настрани и се запремята по скалите към речното дъно на хиляда стъпки надолу. Докато падаше, размахвайки черните си крила той приличаше не на птица, а на човек, облечен в черно наметало, с разперени настрани ръце в широки ръкави.