Все още с окървавен нож в ръка, Конан се обърна към Ясмина. Сините му очи светеха като въглени, раните по мускулестите ръце и бедра кървяха.
— Ти отново си деви — каза той, усмихвайки се свирепо при вида на украсеното със злато фино наметало, което беше сложила над дрехите на момичето от планината. Ни най-малко не го притесняваха кавалерите около него. — Трябва да ти благодаряла живота на триста и петдесет от моите момчета, които се убедиха, че не съм ги предал. Ти ме върна на пътя към победите.
— Аз все още ти дължа откуп — каза тя, а тъмните й очи блестяха, докато го оглеждаха. — Десет хиляди златни монети ще ти платя…
Той направи гневен, нетърпелив жест, изтръска кръвта от ножа си, пъхна го в ножницата и избърса ръцете си в ризницата.
— Когато реша, ще взема откупа по свой начин — каза Конан. — Ще го взема в двореца ти в Айодя и ще дойда с петдесет хиляди мъже, за да се уверя, че везните ти са верни.
Тя се засмя и хвана юздата.
— А аз ще те посрещна на бреговете на Джумда със сто хиляди!
Очите й блестяха от страстно разбиране и възхищение. Отстъпвайки назад той вдигна ръка в кралски жест, посочвайки, че пътят пред нея е чист.
Прокрадваща се сянка
Когато плановете му за създаване на единна армия чрез обединяване на планинските племена се провалят, Конан се връща обратно през Хиркания и Туран. Намира подслон в шатрите на бившите си казашки другари. По същото време на запад се водят големи войни и, усещайки аромата на по-зелени пасища и надушвайки по-голяма плячка, Конан се връща в Хайборейските кралства. Амалрик, принц на Кот, е въстанал срещу омразния крал Страбонъс. Той е събрал огромна армия отблизо и далеч. Конан също постъпва в тази армия. Съседите на Страбонъс обаче му идват на помощ. Каузата на въстаниците пропада и разнородната армия на Амалрик се оттегля на юг. Пресичат земите на Шем, границите на Стигия и достигат до пасищата на Куш. Тук, в края на южната пустиня, те са спрени и напълно унищожени от стигийски войски. Конан е един от малкото оцелели.
1.
Въздухът над пустинята трептеше от горещина. Конан кимериецът, вперил поглед към необятната пустош неволно обърса с обратната страна на ръката почернелите си устни. Той стоеше като бронзов идол върху пясъка, очевидно без да усеща убийствената горещина на слънцето. Единствената му дреха бе една тясна препаска около бедрата, превързана с широк колан със златна катарама, на който висяха закачени извита сабя и кама с широко острие. На добре оформените му крайници се виждат наскоро заздравели рани.
В краката му почиваше момиче. Бялата му ръка бе обхванала мощното коляно, върху което подпираше русата си глава. Белотата на кожата й контрастираше на неговите яки, бронзови крайници. Пристегната в кръста, късата й копринена туника, с широко деколте и без ръкави, по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше гъвкавата й фигура.
Конан мигайки поклати глава. Слънчевият блясък го ослепяваше. Той откачи от колана си една малка манерка и я разклати.
Момичето уморено се размърда и изхленчи.
— О, Конан, тук ще умрем! Толкова съм жадна!
Кимериецът изръмжа, погледна свирепо заобикалящата ги пустиня. Под разрошената буйна, дълга черна коса сините му очи безжалостно блестяха, а мощните му челюсти се издадоха напред, сякаш бе изправен пред опасен враг. Конан поднесе манерката до устните на момичето.
— Пий, докато не ти кажа да спреш, Натала — заповяда й Конан.
Задъхвайки се тя пи на малки глътки и той не я спря. Едва когато манерката се изпразни разбра, че съзнателно я беше оставил да изпие всичката вода, въпреки че друга нямаха.
На очите й се появиха сълзи.
— О, Конан — проплака тя и закърши ръце, — защо ме остави да изпия всичката вода? Аз не знаех… сега за теб не остана нито капка.
— Замълчи — изръмжа той. — Не хаби сили за плач. — Конан се изправи и захвърли манерката.
— Защо направи това? — прошепна тя.
Той не отговори, остана неподвижен. Пръстите му бавно се сключиха около дръжката на сабята. Не гледаше към момичето. Острите му очи изглежда проникваха през загадъчната виолетова мъгла в далечината.