Надарен с цялата първична варварска любов към живота и инстинкта за живот, Конан кимериецът разбираше, че се намира в безизходица. Издръжливостта му още не беше се изчерпала напълно, но той знаеше, че още един ден, прекаран под лъчите на безмилостното слънце, в тази безводна пустош ще го довърши. Колкото до момичето, тя беше страдала достатъчно много. По-добре един бърз, безболезнен удар със сабята, отколкото продължителната агония, която го очакваше. Жаждата й временно беше утолена, но това беше фалшиво милосърдие, което ще й позволи да изстрада делириума, за да получи облекчение в смъртта. Той бавно измъкна сабята от ножницата.
Конан внезапно спря и настръхна. Далеч на юг през трептящия от горещината въздух нещо блестеше.
Отначало помисли, че е призрак, един от онези миражи, които в проклетата пустиня му се бяха подигравали и го бяха подлудявали. Засланяйки с ръка заслепените си от слънцето очи, кимериецът видя кули, минарета и блестящи стени. Той ги наблюдаваше намръщено, очаквайки картината да избледнее и да изчезне. Натала престана да хленчи. С мъка се изправи на колене и проследи погледа му.
— Това град ли е, Конан? — прошепна Натала, прекалено отчаяна, за да повярва на очите си. — Или е само сянка?
Известно време кимериецът не отговори. Той затвори и отвори няколко пъти очи. Погледна настрана, после пак насочи поглед напред. Градът оставаше там, където го беше видял първия път.
— Дявол знае — промърмори той. — Заслужава си обаче да проверим.
Конан пъхна сабята обратно в ножницата, наведе се и взе в мощните си ръце Натала, сякаш беше пеленаче. Тя слабо възрази:
— Не губи сили да ме носиш, Конан — помоли го Натала. — Мога сама да ходя.
— Теренът тук е скалист — отговори той. — Скоро сандалите ти съвсем ще се скъсат. — Той погледна към меките й, зелени сандали. — Освен това, ако искаме изобщо да стигнем града, трябва да побързаме, а това може да стане по-добре по този начин.
Надеждата за живот даде нови сили и издръжливост на стоманените мускули на кимериеца. Той крачеше по пясъчната пустиня, сякаш току-що беше тръгнал на път. По-голям варварин от всички варвари, той притежаваше жизнеността и издръжливостта на дивата природа, които му осигуряваха оцеляване там, където цивилизованите хора биха загинали.
Доколкото знаеше, той и момичето бяха единствените останали живи от армията на Амалрик — онази луда разнородна орда, която следваше разбунтувалия се принц на Кот, пометена като от опустошителна пясъчна буря и напоила с кръв отвъдморските земи на Стигия. Преследвана по петите от стигийски войски, тази армия си беше проправила път през черното кралство на Куш, за да бъде унищожен в края на южната пустиня. Конан уподобяваше това на голям поток, който тече на юг, но постепенно намалява, за да изчезне накрая в пясъците на сухата пустиня. Костите на нещастните бойци — наемни войници, несретници, разорени, изгонени от обществото — лежаха разпилени по планините на Кот до дюните на пустинята.
След последното клане, когато стигийци и кушити оградиха останките от армията на Амалрик, Конан, заедно с момичето се измъкна, попадайки в сянката на една камила. Зад него районът гъмжеше от врагове. Единственият свободен пред тях път беше пустинята на юг. Те се впуснаха към тази застрашителна пустош.
Момичето беше бритуниянка. Конан я беше намерил на пазара за роби в един нападнат от тях шемитски град и я беше взел. Тя нямаше право на избор, но като начало новото й положение беше далеч по-добро от това на която и да е от хайборейските жени и тя го прие с благодарност. Така тя сподели премеждията на проклетата орда на Амалрик.
Четири дни бягаха в пустинята преследвани така упорито от стигийски конници, че когато се откъснаха от преследвачите си, не посмяха да се върнат назад. Продължиха напред търсейки вода, но камилата умря. Тогава продължиха пеша. През последните няколко дни страданията им се увеличиха. Доколкото можеше Конан помагаше на Натала, а суровият живот в лагера я беше научил на издръжливост и сила, отколкото притежава една обикновена жена. Въпреки това, тя беше на границата на физическите си сили.
Слънцето печеше безмилостно разрошената дълга черна коса на Конан. Чувстваше последователно световъртеж и повдигане. Беше убеден, че градът е реалност, а не мираж, но нямаше ни най-малка представа, какво може да ги очаква там. Обитателите могат да се окажат враждебно настроени. Въпреки всичко, този град беше единственият им шанс, а повече от това той никога не бе пожелавал.