От мястото, на което стояха сега, те не можеха да виждат подиума, но виждаха сянката му на стената зад него. Там се появи и друга сянка — огромно, безформено, черно петно. Конан усети, че косата му настръхва. Никога не беше виждал човек или животно, което да хвърля такава сянка. Обзе го любопитство, но инстинктът му го накара да остане неподвижен на мястото си. Чуваше бързото и тежко дишане на Натала, която гледаше с ококорени очи. Никакъв друг шум не нарушаваше напрегнатата тишина. Голямата сянка погълна сянката от подиума. Един безкраен момент на стената се виждаше само нейното черно петно. После то бавно се оттегли и отново на стената остана само тъмната сянка на подиума. Спящият беше изчезнал.
В гърлото на Натала се надигна истерично гъргорене и Конан предупредително я разтърси. Усещаше как кръвта във вените му замръзва. От човешки врагове не се страхуваше. Всичко разбираемо, колкото и страховито да е, не причиняваше никакви вълнения в широките му гърди. Но това, на което стана свидетел, не разбираше.
След известно време обаче любопитството му надделя над смущението и той отново влезе в неосветената стая, готов за всякакви изненади. Конан погледна в съседната стая и видя, че е празна. Подиумът си стоеше така, както го беше видял първия път, само дето на него не лежеше никакъв човек, украсен със скъпоценни камъни. На копринената постелка, като голям тъмночервен скъпоценен камък блестеше капка кръв. Натала я видя и изпищя ужасена, за което Конан не я наказа. Той отново усети ледената ръка на страха. На този подиум беше лежал мъж. Нещо беше пропълзяло в стаята и го беше отнесло. Конан нямаше представа какво може да е било, но над тези слабо осветени стаи тегнеше атмосфера на свръхестествен ужас.
Беше готов да си тръгнат. Хвана за ръка Натала, обърна се, но после се разколеба. Някъде из стаите, през които бяха минали се чу шум от стъпки. Беше шум от човешки крак — бос или обут в нещо меко. С предпазливостта на вълк, Конан бързо се обърна. Смяташе, че може да излезе във външния двор, без да мине през стаята, от която изглежда беше дошъл звукът.
Още не бяха пресекли първата стая по пътя си назад, когато неочаквано шумоленето на копринената завеса ги накара да се обърнат. Пред закрита със завеса ниша стоеше мъж и съсредоточено ги наблюдаваше.
Беше точно като другите двама — висок, добре сложен, облечен във виолетови дрехи и колан украсен със скъпоценни камъни. Кехлибарените му очи не изразяваха нито изненада, нито враждебност. Бяха замечтани като на лотофаг. Не измъкна късата си сабя, която висеше закачена на колана му. След първоначалното напрежение, той заговори с разсеян, незаинтересован тон, на език, който слушателите му не разбираха.
Конан отговори на стигийски и непознатият се обърна към тях на същия език:
— Кои сте вие?
— Аз съм Конан, кимериец — отговори варваринът. — А това е Натала, бритуниянка. Що за град е този?
Мъжът не отговори веднага. Неговият замечтан, чувствен поглед се спря върху Натала и той отговори провлечено:
— От всичките ми чудесни видения това е най-прекрасното! О, момиче със златни къдрици от далечната страна на приказките, наистина ли дойде? От Андара или Тотра, или Кут, от звездния пояс пристигна?
— Що за лудост е това? — изръмжа грубо кимериецът, не харесал нито думите, нито маниера на мъжа.
Другият не му обърна внимание.
— Сънувал съм и по-прекрасни красавици — промърмори той. — Гъвкави жени с коси тъмни като нощта и очи като неразгадаема тайна. Но твоята кожа е бяла като мляко, очите ти ясни като зора, изкусителни като мед, излъчват свежест и нежност. Ела в леглото ми, малко момиче от прекрасните ми сънища!
Той пристъпи напред и отиде до нея, но Конан отмести протегнатата му ръка със сила, която трябва да я е счупила. Мъжът залитна назад, хвана се за пострадалата ръка, а очите му се замъглиха.
— Каква е тази съпротива? — промърмори той. — Варварино, заповядвам ти… махай се! Изчезвай! Изпарявай се! Изфирясвай!