— Ако продължаваш, ще изчезне главата ти от раменете! — озъби се разгневен кимериецът и в ръката му проблесна сабя. — Така ли посрещате тук гости? Велики Кром, ще потопя тези завеси в кръв!
Замечтаността от очите на другия се изгуби, заменена от учудване.
— Тор! — възкликна той. — Ти си истински! Откъде дойде? Кой си ти? Какво търсиш в Кситал?
— Ние дойдохме от пустинята — изръмжа Конан. — Влязохме в града на смрачаване, примрели от глад. Намерихме наредена трапеза за някого и ядохме. Нямам пари да платя за храната. В моята страна не отказват да нахранят гладния, но вие, цивилизованите хора трябва да имате свой начин на отплата… ако ти си като онези, които срещнах. Не сме сторили нищо лошо и тъкмо си тръгвахме. Велики Кром, това място, където мъртви стават и се нахвърлят с нож в ръка и спящи изчезват в търбуха на сенки не ми харесва!
— Какво каза? Сенки? В търбуха на сенки?
— Е — отвърна предпазливо кимериецът — сенки или не — не мога да кажа, но нещо, което поглъща спящ човек от подиума и на мястото му остава само кърваво петно.
— Вие сте видели…? Вие сте видели…? — Мъжът трепереше като лист. Гласът му секна на високия тон.
— Видяхме само един мъж, който спеше на подиума и една сянка, която го погълна — отговори Конан.
Думите му имаха ужасяващ ефект. Мъжът изпищя, обърна се и побягна от стаята. В безумния си бяг той се удари във вратата, политна, оправи се и побягна през съседните стаи, продължавайки да пищи с всички сили. Изумен Конан гледаше подир него, а момичето трепереше и стискаше ръката на великана. Бягащата фигура вече не се виждаше, но ужасните писъци, заглъхващи в далечината и ехото от сводестите покриви продължаваха да се чуват. Изведнъж се чу вик, по-силен от другите, извиси се и млъкна, последван от пълна тишина.
— Всемогъщи Кром!
С разтреперана ръка Конан избърса потта от челото си.
— Това трябва да е град на луди! Да се махаме от тук, преди да срещнем и други луди!
— Всичко е кошмарно! — изхленчи Натала. — Ние сме мъртви и прокълнати! Умряхме в пустинята и сега сме в ада! Ние сме безплътни духове… Ау! — Скимтенето й беше предизвикано от шумната плесница, залепена й от Конан.
— Не си никакъв дух, щом крещиш така от една плесница — отсече той с мрачен хумор, който често се проявяваше в неподходящи моменти. — Живи сме, макар че ако продължим да се разтакаваме в тази огромна постройка, обитавана от духове, може и да не останем живи. Тръгвай!
Бяха преминали само през една стая, когато внезапно спряха. Някой или нещо се приближаваше. Обърнаха се към вратата, откъдето идваха звуците, без да знаят какво очакват. Ноздрите на Конан се разшириха, очите му се присвиха. Той долови слабия аромат на парфюма, който беше усетил по-рано през тази нощ. На вратата се очертаха контурите на човек. Конан тихо изруга. Червената уста на Натала зееше широко отворена.
Една жена ги гледаше учудено. Беше висока, гъвкава, с тяло като на богиня. Единственото й облекло се състоеше от тесен колан, украсен със скъпоценни камъни. Лъскавата й, черна като нощ коса подчертаваше белотата на тялото с цвят на слонова кост. Тъмните й очи, засенчени от дълги, тъмни мигли бяха дълбоки и изпълнени със загадъчност. Дъхът на Конан спря от тази красота Натала гледаше с широко отворени очи. Кимериецът никога не беше виждал такава жена. Чертите на лицето й бяха стигийски, но тя не беше с тъмна кожа като стигийските жени, които познаваше. Крайниците й бяха като алабастрови. Но когато заговори с дълбокия си, богат, музикален глас, езикът беше стигийски.
— Кои сте вие? Какво търсите в Кситал? Коя е тази девойка?
— Коя си ти? — безцеремонно я контрира Конан, нямащ търпение да отговаря на въпроси.
— Аз съм Талис стигийката — отговори тя. — Луди ли сте, та сте дошли тук?
— Бях започнал да си мисля, че трябва да сме полудели — изръмжа той. — Всемогъщи Кром, ако съм с всичкия си, мястото ми наистина не е тук, защото тук всички са маниаци. Довлякохме се тук от пустинята, умиращи от жажда и глад и налетяхме на един умрял, който се опита да забие нож в гърба ми. Влязохме в един палат — богат и пищен, но очевидно празен. Намерихме трапеза, на която никой не се хранеше. После видяхме сянка, която погълна един спящ човек… — Той погледна внимателно и видя, как цветът на лицето й леко се промени. — Е?
— Какво „е“? — попита тя, очевидно възвърнала самообладанието си.