— Очаквах да хукнеш през стаите и да виеш като луда — отговори той. — Мъжът, за когото ти казах, че бе погълнат от сянката го стори.
Тя вдигна тесните си рамене с цвят на слонова кост.
— Значи това са били писъците, които чух. Е, съдбата на всеки човек е определена и е глупаво да пищи като плъх в капан. Когато Тор ме пожелае, той ще дойде да ме вземе.
— Кой е този Тор? — попита Конан недоумяващ.
Жената го изгледа продължително и оценяващо, от което лицето на Натала промени цвета си и тя захапа малката си червена устна.
— Седни на онзи диван и ще ти обясня — отвърна тя. — Но най-напред ми кажи как се казвате.
— Аз съм Конан, кимериец, а това е Натала, дъщеря на Бритуния — отговори той. — Ние сме бегълци от една армия, разбита край границите на Куш. Нямам никакво желание да остана тук, където черни сенки могат да забият кама в гърба ми.
С жив, звучен смях тя седна и протегна гъвкавите си крайници със заучена страст.
— Не се безпокойте — посъветва ги тя. — Ако Тор желае, той ще ви прибере, където и да се намирате. Човекът, за когото спомена, който пищеше и бягаше… не чухте ли, че той извика силно, преди да замълчи? В своето безумие той се спусна с всички сили към онова, от което искаше да се избави. Никой човек не може да избяга от съдбата си.
Конан изсумтя неангажиращо, но седна на края на дивана, сложи сабята върху коленете си и заоглежда подозрително стаята. Натала се сгуши до него, сви крака под тялото си и се притисна ревниво. Тя гледаше странната жена с подозрение и негодувание. Чувстваше се малка и прашна, и незначителна пред тази обаятелна красавица. Тя не можеше да сбърка погледа в тъмните очи, който изпиваше всеки детайл от бронзовата физика на великана.
— Какво е това място и какви са тези хора? — попита Конан.
— Това е древен град. Нарича се Кситал. Построен е на един оазис, който основателите на Кситал са намерили при своето странстване. Дошли са от Изток толкова отдавна, че дори техните потомци не помнят.
— Сигурно не са много. Тези помещения изглеждат празни.
— Вярно е. И все пак са повече, отколкото си мислите. Градът в действителност представлява един голям дворец, в който всяка постройка е тясно свързана с другите. Можеш да ходиш из тези стаи с часове и да не видиш никого. Друг път ще срещнеш стотици обитатели.
— Как така? — попита разтревожен Конан. Всичко това намирисва много на магия, което никак не ми харесва.
— През по-голяма част от времето тези хора спят. Времето, прекарано в сън за тях е толкова важно и реално, колкото и времето, прекарано в будно състояние. Чували ли сте за черния лотос? Той расте в някои ями из града. През вековете обитателите на този град са го култивирали. Вместо смърт, неговите сокове започнали да ги даряват със сънища — прекрасни и фантастични. В тези сънища обитателите на града прекарват по-голяма част от времето си. Животът им в будно състояние е безцелен, без планове. Те спят и сънуват, събуждат се, пият, любят, ядат и отново заспиват. Рядко завършват нещо започнато — оставят го наполовина и отново потъват в сън под влияние на черния лотос. Онази трапеза, която сте намерили… несъмнено някой се е събудил, почувствал е глад, приготвил си е храна, после е забравил за нея и отново се е отдал на сън.
— Откъде намират храна? — прекъсна я Конан. — Не видях нито ниви, нито лозя извън града. Да не би да имат градини и кошари с говеда зад стените на града?
Тя поклати глава.
— Произвеждат храната си от основните елементи. Когато не са упоени от лотосовия цвят, те са големи учени. Техните предци са били интелектуални гиганти. Построили този чуден град в пустинята и макар че расата е станала роб на необичайните си страсти, част от техните знания още са запазени. Не ви ли направиха впечатление тези светлини? Получават се от скъпоценни камъни, наситени с радий. Потъркват се с пръст и почват да светят, после се потъркват в обратна посока и изгасват. Това е само един незначителен пример на тяхната наука. Забравили са много от древните знания. Те не се интересуват от живота в будно състояние, предпочитат да прекарват времето си в сън, подобен на смърт.
— Но тогава умрелият при портата… — започна Конан.
— Несъмнено е спал дълбоко. Заспалите под въздействието на лотоса са като умрели. Жизнените им функции видимо спират. Невъзможно е да се открие и най-малък признак на живот. Духът напуска тялото и странства в други, екзотични светове. Мъжът при портата е добър пример за безотговорността на тези хора към собствения им живот. Той е страж на портата, защото традицията изисква там винаги да има охрана, макар че през пустинята никога никакви врагове не са идвали. В други части на града ще намерите други стражи, обикновено също така дълбоко заспали, както мъжът при портата.