Натала почувства, че й се повдига от ужас. Обърна се и погледна страхливо към черната форма, която представляваше Талис Нищо не видя, но почувства някаква невидима заплаха, по-ужасна, отколкото можеше да си представи. Натала се бореше срещу нарастващия пристъп на истерия. Ожулените й китки, болящото я тяло бяха забравени пред лицето на тази заплаха. Смътно почувства, че тя застрашава само нейното тяло, но и нейната душа.
Натала насочи поглед към тъмнината, отвъд границата на мъждивата светлина, напрегната от онова, което може да види. От устните й се изтръгна възклицание на ужас. Тъмнината приемаше материална форма. От пустотата израстваше нещо огромно и масивно. Тя видя на светлината да се появява гигантска уродлива глава или поне реши, че е глава. Но това не беше част от тялото на някакво разумно или нормално същество. Натала видя голямо, прилично на жабешко лице, чиито черти бяха замъглени и непостоянни, като на призрак в кошмар. Големи светли петна, които можеха да са очи, мигаха към нея и тя поклати отрицателно глава в отговор на безграничната похот, отразяваща се в тях. Натала не можеше да каже нищо за тялото на съществото. Очертанията му трептяха и се променяха дори докато го гледаше. Въпреки това материята, от която беше направено това същество, изглеждаше достатъчно твърда. В него нямаше нищо мъгливо или призрачно.
Когато съществото тръгна към нея, тя не можеше да каже дали то крачи, извива се, тече или пълзи. Начинът му на придвижване й беше абсолютно неразбираем. То излезе от сянката, но тя все още не беше сигурна за неговата природа. Светлината от скъпоценните камъни не го осветяваше, така както би осветявала едно обикновено същество. Дори когато спря толкова близо до нея, че почти можеше да докосне свитото й от страх тяло, подробностите по него бяха все още неясни и замъглени. Ясно очертано беше само жабешкото му лице. Съществото беше като мъгла, като черно петно от сянка, която нормалната светлина нито може да разсее, нито да освети.
Натала реши, че е полудяла, защото не можеше да каже дали съществото гледа нагоре към нея или се извисява над нея. Тя не можеше да каже дали неясното, отвратително лице мига към нея или я гледа от огромна височина. Тъмен, приличен на пипало орган се плъзна около тялото й и тя изпищя при допира до голата й плът. Не беше нито топъл, нито студен, нито грапав, нито гладък. Не приличаше на нищо, което някога се беше допирало до нея. При близостта му тя изпита такъв страх и срам, какъвто никога не беше допускала, че е възможно да изпита. Сякаш върху тялото й се изля цялата мръсотия и подла похот на живота. В този момент Натала разбра, че каквато и форма на живот да представлява това същество, то не е животно.
Натала започна да пищи неудържимо, а чудовището я задърпа, сякаш искаше да я откъсне от халката. После над главите им нещо се срути, от въздуха се спусна някакво тяло и падна на каменния под.
3.
Когато Конан се обърна и видя гобленът да се връща на мястото си и чу приглушения вик на Натала, той се хвърли към стената със страхотен рев. Отскачайки от удара, той смъкна гоблена, разкривайки под него гола на вид стена. Овладян от ярост, Конан вдигна нагоре сабята си, сякаш се канеше да сече мрамора. Тогава неочакван звук го накара да се обърне.
Зад него стояха голям брой фигури и го гледаха — жълтокоси мъже във виолетови туники, с къси саби в ръце. Когато се обърна, те се спуснаха към него с войнствени крясъци. Конан не направи никакъв опит да ги успокои. Побеснял от изчезването на неговата любима, варваринът се приготви за бой.
Когато скочи и замахна с дългата си сабя, ръмжене, примесено с кръвожадно удовлетворение прозвуча в мощния му глас. Първият нападател падна и от разцепения череп потече мозък. Извъртайки се като котка, Конан посрещна една ръка, стискаща къса сабя. Тя излетя във въздуха, пръскайки поток от червени капки. Кимериецът не спря, нито се поколеба. Той изви като пантера тялото си, избегна атаките на двама жълтокожи сабльори и оръжието на единия, изгубило целта, се заби в гърдите на другия.
При тази злополука от жълтокожия боец се изтръгна вик на смайване, а Конан, докато отскачаше настрана от свистящата сабя, си позволи кратък, приличен на лай смях. После замахна към друг мъж на Кситал. Дълга тъмночервена струя бликна подир пеещото острие и мъжът рухна с разпран корем.
Войните на Кситал виеха като побеснели вълци. Несвикнали да се бият, те бяха смешно бавни и несръчни в сравнение с варварина, чийто мълниеносни движения бяха възможни само за стоманени мускули, командвани от съвършен мозък на боец. Те се препъваха и залитаха, удряха твърде бавно или много скоро и сабите им режеха само празен въздух. Конан не преставаше да се движи, нито за момент не оставаше на едно място. Скачаше напред, отстъпваше настрана, въртеше се и се извиваше, представляваше непрекъснато движеща се цел за техните саби.