— Конан, Конан, ранен си до смърт! О, какво ще правим?
— Е — промълви той задъхан, — човек не може да се бие със самия дявол от ада и да запази кожата си цяла!
— Къде е той? — прошепна тя. — Уби ли го?
— Не знам. Падна в една яма. Беше целият в кръв, но не мога да кажа дали е възможно да бъде убит със сабя.
— О, бедния ти гръб! — проплака тя, кършейки ръце.
— Удряше ме с пипало — отвърна той, намръщи се и изруга. — Режеше като жица и гореше като огън. Но проклетото му стискане изкара всичкия ми въздух. Стиска по-лошо от питон. Няма да сбъркам, ако кажа, че половината ми вътрешности са на каша.
— Какво ще правим — изхленчи Натала.
Той погледна нагоре. Бяха затворени като в капан. Не се чуваше никакъв звук.
— Не можем да се върнем през тайната врата — промърмори той. — Онази стая е пълна с мъртви мъже и положително се охранява от бойци. Когато влязох през пода, те сигурно са помислили, че съдбата ми е предрешена, иначе не биха дръзнали да ме последват в този тунел… Свали онзи светещ скъпоценен камък от стената… Когато опипвах пътя си в коридора усетих, да се отварят врати към други тунели. Ще тръгнем по първия, който намерим. Може да води до друга яма или да извежда навън. Трябва да пробваме. Не можем да останем тук докато изгнием.
Натала се подчини и Конан, хванал мъничкият светлинен източник в лявата си ръка, а в окървавената дясна сабята, тръгна надолу по коридора. Вървеше бавно, вдървено — само животинската му жизненост го държеше на крака. Погледът на кръвясалите му очи беше празен. Натала видя, че от време на време неволно облизва окървавените си устни. Знаеше, че изпитва ужасна болка, но издържаше, без да се оплаква със стоицизма на дивите животни.
Наскоро слабата светлина освети черен вход и Конан свърна в него. Натала се сви от страх от онова, което очакваше да види, но се оказа, че е тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.
Тя нямаше представа колко далече бяха отишли, преди да се изкачат по едно дълго стълбище и да се изправят пред каменна врата, залостена със златен болт.
Натала се поколеба и погледна към Конан. Варваринът се олюляваше на краката си, светлината в неустойчивата му ръка хвърляше фантастични, движещи се напред-назад по стената сенки.
— Отвори вратата, момиче! — промърмори той с дрезгав глас. — Мъжете на Кситал ще ни чакат, а аз не искам да ги разочаровам. Велики Кром, градът никога не е виждал жертвоприношение като това, което ще им устроя.
Натала знаеше, че той почти не е на себе си. От другата страна на вратата не идваше никакъв звук. Тя взе светещия скъпоценен камък от окървавената му ръка, измъкна болта и бутна вратата. Вътрешната й страна беше запердена с гоблен изтъкан със златни нишки. Тя го дръпна настрана. Сърцето й се беше качило в гърлото. Пред учудения й поглед се разкри празна стая, в центъра на която пееше сребърен фонтан.
Конан сложи тежката си ръка върху голото рамо на момичето.
— Стой настрана, момиче — изфъфли той. — Сега е време за тържество на сабите.
— В стаята няма никой — отвърна тя. — Но има вода…
— Чувам я. — Той облиза почернелите си устни. — Ще се напием, преди да умрем.
Той изглежда не виждаше. Натала хвана тъмната му, окървавена ръка и го поведе по каменния под. Тя стъпваше на пръсти, очаквайки всеки момент през сводестите врати да нахлуят жълтокожи фигури.
— Пий, а аз ще пазя — промърмори Конан.
— Не съм жадна — отвърна тя. — Легни до фонтана да измия раните ти.
— Ами сабите на Кситал? — Конан непрекъснато прокарваше ръка по очите си, сякаш да проясни замъгленото си зрение.
— Не чувам никого. Всичко е тихо.
Конан пипнешком се отпусна на пода, пъхна лицето си в кристалната струя и започна ненаситно да пие. Когато вдигна глава кръвясалите му очи гледаха разумно. Той обтегна масивните си крайници на мраморния под, както го беше помолила Натала. Тя изми разкъсаната плът и превърза по-дълбоките рани с ленти, откъснати от копринената завеса. Натала потрепери при вида на гърба му. Плътта беше обезцветена, нашарена с черни и сини петна, болезнено жълта там, където следите бяха още пресни. Докато го миеше, тя трескаво търсеше разрешение на техния проблем. Не можеше да каже дали мъжете на Кситал ги търсят или се бяха върнали към своите сънища, но едно беше сигурно — ако останат в стаята, рано или късно щяха да ги открият.