Натала свърши със задачата си и замръзна от ужас. Изпод завесата, която отчасти закриваше една ниша, тя видя жълта плът.
Без да каже нещо, тя стана и тихо прекоси стаята, стискайки в ръка камата на Конан. Когато внимателно дръпна завесата, сърцето й биеше до пръсване. На подиума лежеше млада жълтокожа жена, гола и очевидно безжизнена. До ръката й стоеше нефритен съд почти пълен с някаква странна златна течност. Натала реши, че това е еликсирът, описан от Талис, който дава сила на уродливите жители на Кситал. Наведе се над проснатото тяло и с камата насочена към гърдите на девойката взе съда. Момичето не се събуди.
Стиснала съда в ръка Натала помисли, че ще е по-сигурно да отнеме възможността на спящото момиче да се събуди и да вдигне тревога. Но не можеше да се реши да забие кимерийската кама в неподвижната гръд. Най-после тя дръпна завесата и се върна при Конан, който лежеше там, където го беше оставила, очевидно почти в безсъзнание.
Натала се наведе и поднесе съда до устните му. Кимериецът пи отначало инстинктивно, а после изведнъж с огромно желание. За нейна изненада Конан се изправи и взе съда от ръцете й. Когато вдигна лицето си, очите му бяха бистри и нормални. Измъченият му, изнурен вид беше изчезнал, гласът му не беше фъфлене на човек в делириум.
— Велики Кром! Откъде взе това?
Тя посочи.
— От тази ниша, където спи онази жълтокожа жена със съмнително поведение.
Конан навря отново муцуна в златистата течност.
— Велики Кром! — повтори той с дълбока въздишка. — Чувствам как във вените ми нахлува нов живот и сила като гръцки огън5. Сигурно това е еликсирът на живота!
Той се изправи, вземайки сабята си.
— Най-добре е да се върнем в коридора — предложи нервно Натала. — Ако останем по-дълго тук, ще ни намерят. Там ще можем да се крием, докато заздравеят раните ти…
— Не! — изсумтя Конан. — Ние не сме плъхове, за да се крием в тъмни дупки. Ще напуснем този дяволски град сега и нека някой се опита да ни спре.
— Но ти целият си в рани! — проплака Натала.
— Не ги усещам — отвърна Конан. — Може би силата, която ми даде тази напитка е фалшива, но се кълна, че не чувствам нито болка, нито слабост.
Взел решение той прекоси стаята и отиде до прозореца, който Натала не беше забелязала. Тя погледна навън през рамо. Хладен ветрец развя разрошените й къдрици. Горе небето, осеяно от звезди се тъмнееше кадифено. Пред тях се простираше неясна пясъчна шир.
— Талис спомена, че градът представлява един голям дворец — каза Конан. — Очевидно някои от стаите са построени като кули на стената. Тази е от тях. Провървя ни.
— Какво си намислил? — попита Натала, поглеждайки оценяващо през рамо.
— На онази маса от слонова кост има един кристален съд — каза той. — Напълни го с вода и от онази завеса вържи около шийката му лента за дръжка, докато аз накъсам този гоблен.
Тя се подчини, без да задава въпроси и когато изпълни заръката, се обърна и видя Конан да раздира дълги, здрави, копринени ленти и да ги връзва на въже, единия край на което закачи за крака на масивната маса от слонова кост.
— Ще си опитаме късмета през пустинята — обясни той. — Талис каза, че на един ден път на юг има оазис и пасища. Ако достигнем до оазиса, можем да си починем, докато заздравеят раните ми. Това вино е като балсам. Допреди малко бях почти мъртъв. Сега съм готов за всичко. Направи си дреха от коприната, която остана.
Натала беше забравила, че е гола. Този факт не я притесняваше, но деликатната й кожа се нуждаеше от защита срещу неумолимото пустинно слънце. Тя завърза коприната около гъвкавото си тяло, Конан се обърна към прозореца и като на шега измъкна меките златни пръчки от защитната решетка. После завърза свободния край на коприненото въже около бедрата на Натала, предупреди я да се държи с две ръце и я спусна през прозореца трийсетина стъпки надолу, докато стигна до земята. Тя се отвърза, а Конан изтегли обратно въжето, завърза съдовете с вино и вода и й ги спусна, след което ги последва, плъзгайки се бързо надолу по въжето.
Когато Конан слезе при нея, Натала въздъхна с облекчение. Те бяха самички в основата на голямата стена, високо над главите им стояха избледнелите звезди. Пред тях се простираше голата пустиня. Тя не знаеше какви опасности ги щракват, но сърцето й пееше от радост, защото се бяха измъкнали от онзи призрачен, нереален град.
— Могат да намерят въжето — промърмори Конан, преметна внимателно съдовете през рамо и трепна при допира на коприненото въже до нараненото му тяло. — Могат дори да ме преследват, но от онова, което каза Талис, много се съмнявам. Нататък трябва да е юг. — Бронзовата мускулеста ръка посочи посоката. — Така че някъде там се намира оазиса. Да тръгваме!