— Ти я желаеш, ти, бяло куче! — изръмжа ганатанецът. — Ауу! Ще ти счупя врата! Ще го откъсна! Аз… ятаганът ми! Ще ти отсека главата и ще й я дам да я целува!
Тилатън удари отново, главата на Амалрик в твърдия като камък пясък и в изблик на кръвожадна страст, повдигна своя противник и го хвърли настрана. После черният великан стана, затича се, отиде до мястото, където лежеше ятаганът — един широк полумесец от стомана — и го взе. Крещейки в садистичен екстаз, той се обърна и се спусна назад, размахвайки високо оръжието си. Амалрик — замаян, разтревожен, изнемощял от боя — стана да го посрещне. При боя поясът на Тилатън се беше размотал и краят му висеше в краката на ганатанеца. Той го настъпи, препъна се, политна напред и разпери ръце. Ятаганът изхвърча от ръката му.
Възбуден Амалрик хвана ятагана с две ръце и залитайки пристъпи напред. Пустинята плуваше в погледа му. Като през мъгла той видя лицето на Тилатън да се отпуска в предчувствие за очакващата го съдба. Широката му уста зейна. Бялото на очите му се показа. Подпрян на коляното и на ръката си черният замръзна, сякаш неспособен да се движи. После ятаганът се спусна, разцепвайки кръглата глава до брадата. Амалрик имаше смътно впечатление за едно черно лице, разделено от разширяваща се червена линия, губеща се в сгъстяващите се сенки. После бързо настъпи тъмнина.
С нежна настойчивост нещо хладно и меко докосваше лицето на Амалрик. Той се пресегна слепешком и ръката му напипа нещо топло, твърдо и гъвкаво. Когато зрението му се проясни Амалрик видя нежния овал на оградено от черна лъскава коса лице. Като в транс той гледаше, без да говори и жадно поглъщаше всеки детайл от пълните червени устни, от тъмните виолетови очи, от алабастровата шия. Трепна и разбра, че видението говори с нежен, музикален глас. Думите бяха непознати, но въпреки това в тях имаше нещо неуловимо близо. Една малка, бяла ръка нежно го бършеше по туптящата глава. Все още замаян Амалрик седна.
Звезди обсипваха небето. Камилата все още преживяше. Конят неспокойно цвилеше. Наблизо лежеше едно едро тяло с разцепена глава, потънала в ужасна локва от кръв и мозък.
Амалрик погледна коленичилата до него девойка, която приказваше на своя нежен, непознат език. Когато мозъкът му се проясни той започна да я разбира. Припомни си почти забравените езици, които беше учил и говорил в миналото, а сред тях и училищните занимания в южната провинция на Кот.
— Коя… си… ти, момиче? — попита той, съставяйки с труд изречението и хвана с твърдите си пръсти една малка ръка.
— Аз съм Лиса. — Името прозвуча почти като бълбукане на поточе. — Радвам се, че дойде в съзнание. Страхувах се, че не си жив.
— Още малко и наистина нямаше да съм жив — промърмори Амалрик, поглеждайки към проснатото ужасно тяло. Момичето потрепери и не проследи неговия поглед. Ръката й трепереше и на Амалрик му се стори, че долавя ударите на сърцето й.
— Беше ужасно — запъна се тя. — Като някакъв кошмарен сън. Ярост… и удари… и кръв…
— Можеше да бъде и по-лошо — изръмжа той.
Изглежда Лиса усещаше всяка промяна в гласа или настроението му. Тя свенливо пъхна свободната си ръка в неговата.
— Не исках да те обидя. Ти постъпи много благородно, като рискува живота си за една непозната. Благороден си като северните рицари, за които съм чела.
Амалрик бързо я погледна. Големите й чисти очи срещнаха погледа му и потвърдиха току-що изречените думи. Той се накани да каже нещо, после промени решението си и попита:
— Как попадна в пустинята?
— Аз дойдох от Газал — отвърна Лиса. — Аз… аз избягах. Не можех повече да търпя. Но в пустинята беше горещо и бях самичка, и уморена, а единственото, което виждах беше пясък — пясък… и ярко, пламтящо синьо небе. Пясъците изгаряха краката ми, сандалите ми бързо се скъсаха. Бях жадна, а манерката ми скоро се изпразни. И тогава пожелах да се върна в Газал, но всички посоки ми изглеждаха еднакви. Не знаех по кой път да тръгна. Бях много изплашена и побягнах в първата посока, в която мислех, че се намира Газал. След това не си спомням много. Тичах, докато имах сила.
— Трябва известно време да съм лежала на изгарящия пясък. Спомням си, че станах и се запрепъвах напред. Мисля, че накрая чух някой да вика и видях един черен човек на черен кон да язди към мен. После не помня нищо до момента, когато се събудих и видях, че лежа на пясъка, а главата ми е в скута на онзи мъж и той ми дава да пия вино. След това чух викове и бой… — Тя потрепери. — Когато всичко свърши, изпълзях до мястото, където лежеше ти като мъртъв и се опитах да те свестя.