— Защо? — попита той. Тя изглеждаше объркана.
— Защо? — запъна се тя — защото… ти беше ранен… и… всеки на мое място би постъпил така. Освен това разбрах, че ти се би, за да ме защитиш от черните. Хората в Газал казват, че те са жестоки и причиняват зло на безпомощните.
— Това невинаги е вярно — промърмори Амалрик. — Къде е този Газал?
— Сигурно не е далеч — отвърна тя. — Ходих цял ден… а после, след като ме намери черният мъж, не знам колко далече ме е отнесъл. Той трябва да ме е открил около залез-слънце, така че не е могъл да измине много.
— В коя посока? — попита той.
— Не знам. Когато напуснах града вървях на изток.
— Град? — промърмори той. — На един ден път от това място? Аз мислех, че на хиляди мили наоколо е само пустиня.
— Газал е в пустинята — отговори Лиса. — Построен е сред палмите на един оазис.
Отмествайки момичето, той се изправи, опипа ожулената и разкъсана кожа на гърлото си и тихо изруга. Амалрик огледа тримата черни и видя, че са мъртви. Тогава ги издърпа един по един на известно разстояние в пустинята. Някъде завиха чакали. Амалрик се върна при кладенеца, където момичето търпеливо клечеше и изруга, когато видя само черния жребец на Тилатън и камилата. По време на боя останалите коне бяха скъсали въжетата, с които бяха вързани и бяха избягали.
Амалрик даде на момичето шепа сушени фурми. Тя започна лакомо да яде, а той седеше и я наблюдаваше нетърпеливо.
— Защо избяга? — попита неочаквано Амалрик. — Да не би да си робиня?
— В Газал няма роби — отвърна тя. — О, беше ми скучно… толкова скучно от монотонния живот. Исках да видя света. Ти от коя страна идваш?
— Аз съм роден в западните планини на Аквилония — отговори Амалрик.
Тя плесна с ръце като дете.
— Знам къде е тази страна! Виждала съм я на картите. Тя е най-западната от хайборейските страни. Неин крал е Епюс, ненадминатият сабльор.
Амалрик беше шокиран. Той вдигна глава и погледна момичето.
— Епюс? О, вече деветстотин години как Епюс е мъртъв. Името на нашия крал е Вилерас.
— Да, разбира се — каза тя смутена. — Колко съм глупава. Разбира се, че Епюс е бил крал преди девет столетия, както ти казваш. Но кажи ми… разкажи ми всичко за света!
— О, това не е лесна работа! — отговори той смутен. — Ти никак ли не си пътувала?
— Сега за първи път излизам отвъд стените на Газал — увери го тя.
Погледът му беше съсредоточен върху извивката на бялата й гръд. В момента той не се интересуваше от нейните пътувания, а Газал можеше да върви по дяволите.
Амалрик започна да разказва. После, променяйки намерението си, той я взе грубо в ръцете си, а мускулите му се напрегнаха в очакване на съпротива. Не срещна никаква съпротива. Мекото й, податливо тяло лежеше на коленете му, без да се съпротивлява. Тя го гледаше изненадана, но без страх или смущение. Приличаше на дете, което се подчинява на някаква нова игра. Нещо в нейния открит поглед го смути. Ако беше почнала да пищи, да плаче, да се съпротивлява или да се усмихва разбиращо, той щеше да знае как да се държи.
— В името на Митра, коя си ти, момиче? — попита грубо той. — Нито слънцето те е засегнало, нито флиртуваш с мен. Приказките ти показват, че не си просто момиче от народа, невинна в своето невежество. И въпреки това, ти изглежда не познаваш живота.
— Аз съм дъщеря на Газал — отговори безпомощно тя. — Ако познаваше Газал може би щеше да разбереш.
Той я вдигна от коленете си и я сложи на пясъка. После взе от седлото на коня едно одеяло и го постла.
— Спи, Лиса — каза той, а гласът му беше дрезгав от противоречиви емоции. — Смятам утре да видя Газал.
На разсъмване тръгнаха на запад. Амалрик качи Лиса на камилата и й обясни как да пази равновесие. Тя се хвана с две ръце за седлото, показвайки, че изобщо не знае да язди камила. Това отново изненада младия аквилонец. Едно израснало в пустинята момиче, което никога не е яздило камила! Което до миналата нощ нито е яздило, нито е пренасяно на кон!
Амалрик й направи нещо като наметало. Тя го сложи без възражения, без да попита откъде го е взел — прие го така, както приемаше всичко, което правеше за нея — с благодарност, но сляпо, без да пита за причината. Амалрик не й каза, че коприната, която я пази от слънцето, преди това беше покривала черната кожа на нейния похитител.