Комендантът прибра протегнатата си ръка към сабята на масата. Той познаваше добре мълниеносната бързина на планинците.
Неканеният гост беше висок силен и пъргав. Беше облечен като планинец, но тъмните черти на лицето и блестящите сини очи не отговаряха на облеклото му. Чандър Шан никога не беше виждал човек като него. Не беше от Изтока, по-скоро беше варварин от Запада. Но видът му беше див и застрашителен, като на рошавите туземци, които обитават планините на Гулистан.
— Вмъкна се като крадец през нощта — отбеляза комендантът, възвърнал малко от самообладанието си, макар да си спомни, че пред вратата му няма стража. Планинецът не можеше да знае това.
— Изкачих се по крепостната стена — изръмжа натрапникът. — Един от стражата се наведе над назъбената стена и аз го ударих по главата с дръжката на ножа си.
— Ти да не би да си Конан?
— Кой друг може да бъде? Нали изпрати съобщение, че искаш да дойда, за да разговаряме. Е, всемогъщи Кром, ето ме! Стой настрана от масата или ще те изкормя!
— Искам просто да седна — отговори комендантът и внимателно се отпусна на стола от слонова кост, който беше отместил от масата. Конан се движеше неспокойно, поглеждаше недоверчиво към вратата и опитваше с пръст острия като бръснач ръб на дългия три фута нож. Не ходеше като афгулиец и беше прям, докато един човек от Изтока щеше да хитрува.
— Ти държиш затворени седем от моите хора — каза той грубо. — Отказа откупа, който ти предложих. Какво, по дяволите, искаш?
— Да обсъдим условията — отговори предпазливо Чандър Шан.
— Условия? — В гласа му прозвуча нотка на застрашителен гняв. — Какво ще рече това? Не ти ли предложих злато?
Чандър Шан се засмя.
— Злато? В Пешкаури има повече злато, отколкото си виждал през живота си.
— Лъжеш — отвърна Конан. Видях сука на ковачите в Курусун.
— Значи си видял повече злато, отколкото е виждал някога някой афгулиец — поправи се Чандър Шан. — И това е само нищожна част от богатствата на Вендия. Защо трябва да приема златото? Ние ще имаме по-голяма полза, ако обесим тези крадци.
Конан избълва една злобна ругатня и дългата сабя потрепери в ръката му. Мускулът на кафявата му ръка се изду.
— Ще разцепя кратуната ти като зряла диня!
Буен син пламък трепна в очите на планинеца, но Чандър Шан вдигна рамене, макар да не откъсваше очи от острата стомана.
— Лесно можеш да ме посечеш и вероятно след това да избягаш през стената. Но това няма да спаси седемте планинци. Моите хора сигурно ще ги обесят, а те са главатари сред афгулийците.
— Това ми е известно — изръмжа Конан. — Племето им ме преследва като глутница вълци, защото не съм осигурил тяхното освобождаване. Кажи ми направо какво искаш, защото, Кром ми е свидетел, ако няма друг начин, ще събера орда и ще я доведа до самите порти на Пешкаури.
Гледайки мъжа, стиснал заплашително ножа в ръка, Чандър Шан не се съмняваше, че е способен да изпълни заканата си. Комендантът не вярваше, че една орда планинци може да превземе Пешкаури, но не желаеше околността да бъде опустошена.
— Има една задача, която ако изпълниш — каза той, подбирайки внимателно думите си, сякаш бяха бръсначи. — Има…
В този момент Конан отскочи назад и се обърна към вратата. Варварският му слух беше доловил откъм коридора бързи стъпки с меки пантофи. Вратата се отвори и в стаята се втурна стройна, облечена в копринена наметка фигура. Тя затвори вратата зад себе си, но видя планинеца и внезапно спря.
— Деви! — Чандър Шан скочи на крака, загубил ума и дума от страх.
— Деви! — Думата прозвуча от устата на планинеца като ехо от експлозия. Чандър Шан видя как в сините очи на едрия мъж припламна разбиране и вълнение.
Комендантът извика отчаяно и сграбчи сабята си, но планинецът се хвърли с мълниеносна скорост върху него. С един страхотен удар на дръжката на ножа си събори коменданта на пода, сграбчи обърканата деви и изскочи през прозореца. Чандър Шан, който с мъка се изправи на крака видя мъжа, изправен в рамката на прозореца, видя развяващата се пола и размахващите се бели крайници на пленницата и чу неговия тържествуващ глас: „Сега ще видим дали ще посмееш да обесиш моите хора!“. После Конан прескочи парапета и изчезна. До ушите на коменданта достигна ужасен писък.
— Стража! Стража! — изкрещя Чандър Шан и клатушкайки се като пиян се отправи към вратата. Той я отвори и залитайки тръгна по коридора. Виковете му се отразиха в стените на коридорите, а дотичалите бойци видяха коменданта да се държи за счупената си глава, от която течеше кръв.