— Какво искаш да кажеш? — прошепна той и по гърба му премина студена тръпка. Шумоленето на изгнилите завеси по безмълвните черни коридори събуди неясни страхове в душата му.
Лиса поклати глава, стана, заобиколи мраморната маса и сложи ръце на раменете му. Очите й бяха влажни и блестяха от ужас и отчаян копнеж, който го стисна за гърлото. Ръката му инстинктивно обгърна гъвкавата й фигура и Амалрик почувства, че тя трепери.
— Дръж ме! — помоли Лиса. — Страх ме е! О, аз мечтаех за такъв мъж като теб. Аз не съм като моя народ. Те са мъртви хора, ходещи по забравени улици. Аз съм жива. Аз съм сърдечна и чувствителна. Аз жадувам и копнея за живот. Аз не мога да понасям тихите улици и порутените стаи, мрачните хора на Газал, макар че никога не съм виждала нещо друго. Затова избягах. Копнеех за живот…
Тя ридаеше неудържимо в прегръдката му. Косата й покри лицето му, уханието й го замая. Твърдото й тяло се притисна в неговото. Тя лежеше върху коленете му, със сключени около врата му ръце. Притискайки я до гърдите си, той сложи устните си върху нейните. Очи, устни, бузи, гърло, гърди — той покриваше всичко с горещите си целувки, докато риданията й преминаха в тежко, задъхано дишане. Неговата страст не беше като насилие на похитител. Страстта, която дремеше в нея се разбуди и го заля като непреодолима вълна. Светещата златна топка, ударена от пръстите му, се търколи на пода и изгасна. Само звездна светлина проникваше през прозорците.
Легнала в ръцете на Амалрик върху покритото с коприна канапе, Лиса откри сърцето си и говори за своите мечти, надежди и стремежи — детски, патетични, ужасни.
— Аз ще те отведа — прошепна й той. — Утре. Права си, Газал е град на мъртви. Ние ще търсим живот във външния свят. Той е изпълнен с насилия, грубости и жестокости, но е по-добър от тази жива смърт…
Страхотен вик на мъка, ужас и отчаяние наруши тишината на нощта. От неговия тембър по кожата на Амалрик изби студена пот. Той стана от дивана, но Лиса отчаяно се вкопчи в него.
— Не, не! — замоли го тя отчаяно. — Не отивай! Остани тук!
— Извършено е убийство! — възкликна той, търсейки сабята си.
Писъците изглежда идваха от външния двор. С тях се чуваше някакъв неописуем звук на раздиране и късане. Те ставаха все по-силни и по-пронизителни, непоносими в тяхната безнадеждност и силна мъка, после преминаха в продължително, разтърсващо ридание.
— Чувал съм да пищят така мъже, които умират на колелото за мъчения! — промълви Амалрик, потрепервайки от ужас. — Що за дяволска работа е тази?
Лиса се тресеше, докарана до лудост от ужас. Той чуваше как сърцето й лудешки бие.
— Това е чудовището, за което говорих! — прошепна тя. — То живее в Червената кула. Дошло е преди много години. Някои казват, че след построяването на Газал отново се е завърнало. То яде човешки същества. Никой не може да каже какво представлява, защото никой, който го е видял не е останал жив. То е бог или дявол. Затова хората от пустинята отдалеч заобикалят Газал. Много от нашите хора са намерили смъртта си в ужасния му търбух. Накрая, когато всички загинат, то ще остане да царува над безлюдния град, както казват, че е царувало над руините, от които е изграден Газал.
— Защо хората се оставят да бъдат изядени? — попита Амалрик.
— Не зная — изхленчи Лиса. — Те мечтаят…
— Хипноза — промърмори Амалрик, — хипноза, съчетана с отслабване. Видях го в очите им. Този дявол ги е хипнотизирал. Всемогъщи Митра, каква ужасна тайна!
Лиса се притисна до гърдите му и се вкопчи за него.
— Какво ще правим? — попита той разтревожено.
— Нищо не може да се направи — прошепна тя. — Твоята сабя е безполезна. Може би то няма да ни стори нищо лошо. За тази нощ чудовището взе своята жертва. Не ни остава нищо друго, освен да си чакаме реда.