— Проклет да съм ако… — възкликна Амалрик възбудено. — Няма да чакаме до сутринта. Тръгваме тази нощ. Приготви вързоп с храна и вода. Ще оседлая коня и камилата и ще ги изведа от двора. Чакай ме тук!
Тъй като непознатото чудовище вече беше взело жертвата си, Амалрик смяташе, че за няколко минути може да остави момичето самичко. Той тръгна пипнешком по обратния път през виещия се коридор и тъмните стаи, където полюшващите се гоблени шумоляха. Когато отиде в двора, където ги беше оставил, намери животните сврени едно в друго. Жребецът изцвили и завря муцуната си в него, сякаш почувствал някаква заплаха в безжизнената нощ. Амалрик го оседла и ги поведе през тесния отвор на улицата. Няколко минути по-късно стоеше на осветената от звездите улица. И в този момент един ужасен писък раздра нощната тишина. Той дойде от стаята, където беше оставил Лиса.
Амалрик отговори на този сърцераздирателен вик с див рев. Измъквайки сабята си, той се спусна през двора и скочи през прозореца. Златното кълбо отново светеше, прогонвайки сенките в ъглите на стаята. Коприните бяха разхвърляни на пода. Мраморният стол беше преобърнат, но стаята беше празна.
Болезнена слабост обхвана Амалрик и той залитна към мраморната маса. Слабата светлина трепкаше пред замаяния му поглед. После го обзе необуздан гняв. Червената кула! Там демонът ще занесе своята жертва!
Амалрик се спусна през двора, изскочи на улиците и хукна към кулата, която светеше под звездното небе със сатанинска светлина. Улиците криволичеха, но той вървеше напреко през смълчаните черни сгради, пресичаше дворовете, обрасли с буйна трева полюшвана от нощния вятър.
Струпаните около червената кула порутени постройки бяха в по-плачевно състояние, отколкото в останалата част на града. Очевидно в тях не живееше никой. От тях се къртеше и падаше мазилка, а червената кула се издигаше помежду им като отровно червено цвете от руините на костница.
За да достигне до кулата, Амалрик трябваше да пресече развалините. Той дръзко се хвърли в черната маса, търсейки пипнешком врата. Намери я и влезе с насочена напред сабя. Пред него се откри картина като тези, които понякога спохождат човек в кошмарните му сънища.
Слаба дяволска светлина обливаше дългия коридор, по чийто стени потрепваха гоблени. Далеч в дъното Амалрик видя една отдалечаваща се фигура — бяла, гола, прегърбена, залитаща напред, влачеща нещо. Гледката го изпълни с ужас. После призракът изчезна от погледа му, а с него изчезна и зловещата светлина. Амалрик потъна в безмълвна тъмнина — не виждаше, не чуваше, мислеше само за прегърбената бяла фигура, която влачеше безжизненото човешко тяло по дългия черен коридор.
Докато вървеше пипнешком напред, в ума му изникна далечен спомен: страховита история, която някога беше чул край загасващия огън в колибата на черен магьосник… история за един бог, който живеел в червена къща сред порутен град… бог, почитан от тъмните култове във влажните джунгли и край бавните, тъмни реки. И тогава от дълбините на ума му изплува едно заклинание, прошепнато в ухото му в притихналата нощ, когато лъвовете покрай реката бяха престанали да реват, а листата на палмите бяха спрели да се трият едно о друго. От благоговейните тонове на заклинанието го побиха тръпки.
„Олам-онга“ — прошепна вятърът в непрогледната тъмнина на коридора. — „Олам-онга“ — прошепна прахта под неговите прокрадващи се стъпки. Челото му се покри с пот, сабята трепереше в ръката му. Промъкваше се през къщата на един бог и страхът го държеше в костеливия си юмрук. Къщата на бога — ужасът от тази мисъл изпълни ума му. Всички родови страхове и страховете, простиращи се отвъд рода и праисторическата памет на расата, изпълниха съзнанието му. Обзе го космически, нечовешки ужас. Къщата на тъмнината — това беше къщата на един бог и когато вървеше през нея съзнанието за слабата му човешка природа го смазваше.
Около него трептеше слаба, почти неуловима светлина. Той знаеше, че приближава до самата кула. В следващия момент мина през сводеста врата и се спъна в странно разположено стълбище. Амалрик продължи нагоре. Докато се изкачваше, в него се надигна сляпа ярост — последната защита на човечеството срещу магьосничеството и всички враждебни сили във вселената. Той забрави страха си. Изгарящ от ужасно нетърпение, Амалрик се заизкачва нагоре през плътната, дяволска тъмнина, докато достигна до една стая, огряна от свръхестествена златна светлина.
В далечния край на стаята къси широки стъпала водеха нагоре към някаква платформа, върху която имаше предмети от каменни мебели. Сред тях лежаха останките на жертвата, а стъпалата бяха опръскани с капчици кръв, подобно на сталактити край горещ извор. Повечето от петната бяха стари, изсъхнали, тъмнокафяви, но имаше и няколко все още червени, влажни, блестящи.