Пред Амалрик, в основата на стълбището стоеше бяла, гола фигура. По всичко личеше, че е гол, бял човек, който, скръстил яките си ръце на алабастровите си гърди, го гледаше втренчено. Очите обаче бяха топки от блестящ огън, каквито никога не са гледали от ничие човешко лице. В тях Амалрик зърна студените огньове на ада, обгърнати от ужасни сенки.
Пред очите му формата започна да трепка и да губи очертанията си. С неимоверно усилие аквилониецът разкъса оковите на тишината и произнесе тайнствено, ужасно заклинание. И когато злокобните думи нарушиха тишината, белият великан спря, замръзна. Очертанията му отново станаха ясни, дръзки на фон на златната светлина.
— Сега нападай, проклет да си! — извика истерично Амалрик. — Аз те приковах към твоята човешка форма! Черният магьосник е говорил истината! Той ми даде ключовата дума! Нападай, Олам-онга! Докато не развалиш магията като изядеш моето сърце, ти си един обикновен човек като мен!
С рев като вихър от черен вятър съществото нападна. Амалрик скочи настрана от обсега на ръцете, чиято сила беше по-голяма от тази на вихрушка. Когато чудовището се хвърли напред, един пръст, с нокът като на граблива птица закачи туниката му и разкъса дрехата като гнил парцал. Но Амалрик, окуражен от ужаса на битката, се обърна и заби сабята си в гърба на съществото, така че върхът й излезе цяла стъпка навън от широките гърди.
Адски агонизиращ вой разтърси кулата. Чудовището се завъртя и се спусна към Амалрик. Младежът отскочи и побягна по стъпалата към подиума. Там той се обърна, грабна един мраморен стол и го хвърли върху чудовището. Масивната мебел удари право в лицето злия демон, повличайки го надолу.
Чудовището стана. Представляваше ужасна гледка от лееща се кръв. Отново се опита да се изкачи по стълбите. Обзет от отчаяние, Амалрик вдигна една нефритова пейка — толкова тежка, че от напрягане изпъшка и я хвърли.
От удара Олам-онга падна тежко на стълбите и се просна между парчетата счупен мрамор, оцветени с неговата кръв. С последно, отчаяно усилие, с изцъклени очи той се надигна на ръце. Отмятайки назад окървавената си глава, Олам-онга нададе ужасен рев.
Амалрик потрепери от безграничния ужас на този рев. Някъде от въздуха над кулата като ехо му отговориха далечни дяволски крясъци. После обезобразената бяла фигура падна между окървавените парчета мрамор. Амалрик знаеше, че един от боговете на Куш беше унищожен. Заедно с тази мисъл дойде неясен, необясним страх.
Сред мъгла от ужас той се спусна надолу по стълбите, отдръпвайки се от съществото, което лежеше на пода. Нощта, ужасена от светотатството, изглежда протестираше срещу него. Разумът му, тържествуващ от постигнатата победа, беше обхванат от космически страх.
Когато стигна на горната част на стълбището внезапно спря. От тъмнината идваше Лиса с протегнати към него ръце, с очи изпълнени с ужас.
— Амалрик! — Беше настойчив вик. Той я притисна в прегръдката си.
— Аз го видях — прошепна тя — да влачи по коридора един мъртъв човек. Изпищях и побягнах. После, когато се върнах те чух да викаш и разбрах, че си отишъл да ме търсиш в Червената кула… Ти дойде, за да споделиш моята съдба. — Гласът й беше почти неразбираем.
После, когато тя се опита да погледне разтреперана покрай него, той закри очите й и я обърна. По-добре беше да не види онова, което лежеше на тъмночервения под. Той грабна разкъсаната си туника, но не се реши да докосне сабята си. Докато водеше или по-точно влачеше Лиса надолу по покритите със сянка стълби, той погледна през рамо и видя, че голата бяла фигура вече не беше между парчетата мрамор. Заклинанието беше привързало Олам-онга към човешката му форма само като живо, но не и като мъртво същество. За момент Амалрик се вцепени. После, той поведе бързо Лиса по стълбите и през тъмните развалини.
Амалрик не намали темпото, докато не достигна улицата, където камилата и жребецът се бяха сгушили един в друг. Той качи бързо момичето на камилата, метна се на жребеца, взе в ръка повода и се насочи право, към порутената стена. Няколко минути по-късно Амалрик дишаше с пълни гърди. Откритият въздух на пустинята охлади кръвта му. Той се беше освободил от миризмата на гнило и отвратителна античност.
От лъка на седлото му висеше малък мях с вода. Храна нямаха, а сабята му беше останала в стаята на Червената кула. Тръгваха към пустинята без храна и оръжие, но тази заплаха изглеждаше по-малка от ужаса на града, който напускаха.