Афаките покорили номадите от южната пустиня и негърските племена от степите, които лежат на юг от тях. Повечето от тези конници например са тибу — със смесена стигийска и негърска кръв. Други са бигармани, миндагани и борни.
Та Сакумбе, чрез Аския, е истинският владетел на Томбалку. Афаките се кланят на Джил, но черните боготворят Аджуджо Тъмния и неговия клан. Аския дошъл в Томбалку със Сакумбе и възстановил култа към Аджуджо, който бил да западнал, поради афакските свещеници. Той има и таен, собствен култ и се кланя бог знае на какви гадости. Аския прави черна магия, която е по-силна от магиите на афаките и черните го имат за пророк, изпратен им от тъмните богове. Сакумбе и Аския стават все по-силни, докато силата на Зеебе, който командвал и Даура отслабва.
Тъй като съм приятел на Сакумбе и Аския ме подкрепи, черните ме приеха с голямо одобрение. Сакумбе имал един генерал на конницата, Кордофо, той бил отровен и ми даде неговото място, от което черните бяха много доволни, а афаките силно раздразнени.
Томбалку ще ти хареса! В него има плячка за хора като нас! Там има половин дузина силни фракции, които кроят заговори и интриги една срещу друга. Непрекъснато възникват разпри по кръчми и улици, извършват се тайни убийства, осакатявания и екзекуции. Но има и жени, злато, вино… всичко, за каквото мечтае един наемен войник! Аз съм на висока почит и с голяма власт! Всемогъщи Кром, Амалрик, не би могъл да дойдеш в по-добро време! Но защо, какво има? Не изглеждаш така ентусиазиран, какъвто те знам.
— Моля за извинение, Конан — каза Амалрик. — Интерес не ми липсва, но умората и нуждата от сън взеха да надделяват.
Аквилониецът обаче не мислеше за злато и жени, а за момичето, което спеше в скута му. Той не изпитваше никаква радост при мисълта да заживее сред такава бъркотия от интриги и кръв, каквато му бе описал Конан. Без сам да разбере, в него беше настъпила някаква неуловима промяна. Той предпазливо каза:
— Преди малко ти ни спаси живота, за което вечно ще ти бъда благодарен. Но аз допуснах да те пленят афаките и нямам право на твоето великодушие. Вярно, мислех, че си мъртъв, но…
Конан отметна назад глава и се засмя неудържимо с боботещ смях. После удари младия човек по гърба с такава сила, че едва не го просна на земята.
— Забрави това, Амалрик! При всички реални шансове, които имах, аз наистина трябваше да бъда мъртъв. Ако се беше опитал да ме спасиш, афаките щяха да те разчекнат като жаба. Ела с нас в Томбалку и се постарай да бъдеш полезен! При Запайо ти командваше кавалерийски взвод, нали?
— Да, така беше.
— Аз имам нужда от адютант, който да обучава моите момчета. Те се бият като демони, но нямат понятие от военно изкуство. Всеки се бие сам за себе си. Между нас казано, от тях можем да направим истински войници. Още вино! — изрева той.
3.
На третия ден след срещата на Амалрик с Конан конниците на Томбалку наближиха столицата. Амалрик яздеше начело на колоната до Конан, а Лиса веднага зад Амалрик на кобила. Подир тях следваше ротата в колона по двама. Бели дрехи се вееха на вятъра. Дрънкаха юздите. Скърцаха седла. Залязващото слънце осветяваше върхове на копия. Повечето конници бяха тибу, но имаше също и от по-малките пустинни племена.
Освен местните езици, всички говореха опростен диалект на шемитски, който служеше като общ език за тъмнокожите от Куш до Зимбабве и от Стигия до полумитическото черно кралство на атлейните, далеч на юг. Преди много столетия шемитски търговци преминавали по пътищата на този огромен район и заедно със стоките донесли и своя език. Амалрик също знаеше достатъчно шемитски и можеше свободно да общува с тези сурови войни от безводните земи.
Когато слънцето, подобно на огромна капка кръв, потъна зад хоризонта, пред тях се появиха светли точки. Теренът се спускаше надолу под лек наклон, после отново се изравни. Върху тази равнина се простираше голям град с ниски жилища. Къщите бяха направени от сиво-кафяв кирпич, така че първото впечатление на Амалрик беше за естествени земни образования и камък — една разбъркана маса от скали, дерета и големи камъни, а не за град.