В подножието на склона се издигаше здрава кирпичена стена, над която стърчаха горните части на къщите. От празното пространство в центъра на града трепкаха светлини и се носеше приглушен от разстоянието рев.
— Томбалку — каза Конан, после вдигна глава и се заслуша. — Велики Кром! Нещо се е случило. По-добре да побързаме.
Той заби шпорите в корема на коня си. Подир него колоната препусна в лек галоп надолу по склона.
Томбалку се намираше на ниска, клиноподобна стръмна стена на скала, сред широко разпръснати палмови горички и бодливи мимози. Стената се издигаше над завоя на една мудна река, в която се отразяваше синевата на вечерното небе. Отвъд реката полето преминаваше в тревисти савани.
— Коя е тази река? — попита Амалрик.
— Джелуба — отговори Конан. — Тече на изток от тук. Някои казват, че завива на юг и се влива в Заркеба. Някой ден може би ще отида да видя.
Масивните дървени порти бяха отворени и колоната премина в лек галоп. По тесните криви улици вървяха облечени в бяло хора. Конниците зад белите мъже поздравяваха познатите си и се хвалеха с успехите си.
Обръщайки се на седлото, Конан заповяда на един боец с кафява кожа и той поведе колоната към казармите. Кимериецът, следван от Амалрик и Лиса, препусна към централния площад.
Обитателите на Томбалку се бяха разбудили от следобедния си сън. Навсякъде по мекия пясък на улиците се влачеха облечени в бяло тъмнокожи фигури. Амалрик беше поразен от неочакваните размери на тази пустинна столица и от нелепата смесица от варварство и цивилизация, която се виждаше на всяка крачка. В обширните църковни дворове, на няколко метра един от друг, боядисани и украсени с пера магьосници-доктори подскачаха и разтърсваха свещени кости, мургави свещеници напяваха митове за своята раса, мрачни философи спореха за природата на човека и на боговете.
Наближавайки централния площад, тримата ездачи срещаха все повече хора, бързащи в същата посока. Улиците се задръстиха от хора, но мощният глас на Конан им разчисти пътя.
В края на площада те слязоха от конете и Конан подхвърли юздите на един човек от тълпата. После с мощните си рамене кимериецът си проправи път към трона в далечния край на площада. Лиса се вкопчи в ръката на Амалрик, който се буташе през тълпата подир Конан.
Около площада бяха строени полкове от черни копиеносци, които ограждаха огромно, празно, квадратно място. Светлината от огньовете, запалени в ъглите на площада, осветяваше големи овални щитове от слонска кожа, дълги остриета на копия, щраусови пера и лъвски гриви на украшенията за глава и бялото на очите и зъбите на черните лица на бойците.
В центъра на празния квадрат един мъж беше завързан за кол. Беше набит, мускулест, с кафява кожа и широко лице, само с една препаска около слабините. Той опъваше въжетата, с които беше завързан, а пред него подскачаше мършава, фантастична фигура на черен мъж. По-голяма част от кожата му беше покрита с цветни шарки, а бръснатата му глава беше изрисувана да прилича на череп. Емблема от пера и маймунска кожа се вееше насам-натам, докато той танцуваше пред малък триножник. Под триножника тлееше огън и се виеше тънък цветен пушек.
Зад кола, в едната страна на празния квадрат се издигаха два трона от изрисувани гипсови тухли, украсени с парчета цветно стъкло, с облегалки от цели бивни на слон. Тези тронове стояха на подиум, до който водеха няколко стъпала. На единия от тях, в дясно на Амалрик, се беше излегнала огромна, тлъста, черна фигура. Човекът носеше дълго, бяло наметало, на главата си имаше сложно украшение от череп на лъв и няколко щраусови пера.
Другият трон беше празен, но онзи, който трябваше да седи на него, стоеше наблизо. Беше слаб мъж, с лице като на сокол, също с бяло наметало като другия. На главата си вместо накит от кости и пера той имаше тюрбан, украсен със скъпоценни камъни. Мършавият човек размахваше юмрук към дебелия и крещеше, докато една група пазители на трона неспокойно гледаха кавгата между своите крале. Когато Амалрик, следвайки Конан, дойде по-близо, той чу думите на мършавия крал:
— Лъжеш! Аския изпрати на змиите това послание, както ти го наричаш. Ако не спреш с тази палячовщина, ще има война! Ние ще те убием, черен дивак! Ще те режем парче по парче! — Гласът на слабия мъж премина в крясък. — Направи както ти казвам! Спри Аския, иначе в името на ужасния Джил…
Той се пресегна за ятагана си. Охраната около трона насочи копия. Дебелият черен само се засмя към гневното лице над себе си.