Конан вдигна огромните си рамене.
— Може би е имал изрезки от ноктите или нещо по добро от Сакумбе, което не е имал от нас. Така че той е направил магията, която е била по силите му. Никога не съм могъл да разбера магьосниците.
— А ти защо си направи труда да убиеш Аския?
Конан го погледна недоумяващо.
— Шегуваш ли се, Амалрик? Мога ли да не отмъстя за убит другар? Сакумбе, проклета да е потната му черна кожа, беше мой приятел. Макар през последните години да беше напълнял и станал ленив, той беше по-добър човек от много бели хора, които познавам. — Кимериецът въздъхна шумно и поклати глава, както лъв поклаща гривата си. — Е, той е мъртъв, а ние сме живи. Ако искаме да продължаваме да сме живи, по-добре е да тръгваме, преди Зеебе да изпрати подир нас патрул. Да тръгваме!
Трите коня тежко по склона на пясъчния хребет и продължиха в лек тръс на запад.
Басейнът на Черния
Конан се отправя към зелените южни земи на черните кралства. Тук той отдавна е познат и Амира, Лъвът, не среща никакви трудности по пътя си към брега. Този бряг той е ограбвал навремето с Белит. Сега Белит е само спомен от Черния бряг. На хоризонта, отвъд носа се показва кораб, с който пътува Конан. С него са пиратите от островите Барача, лежащи срещу Зингара. Те са чували за неговото бойно умение и опит и охотно го приемат. Когато се присъединява към барачанските пирати, при които остава доста време, Конан е в средата на тридесетте. Той обаче е свикнал с добре организираните армии на хайборейските крале, а организацията на барачанските банди е толкова лоша, че не вижда възможност да стане предводител и да получи полагащите му се награди. Сред пиратското сборище при Тортаге, Конан изпада в необикновено опасно положение. Измъква се и решава, че за да запази главата си на раменете няма друга алтернатива, освен да преплува Западния океан. Това той извършва в пълна тайна и с абсолютна самоувереност.
1.
Кордаванката Санча се прозина изискано, протегна чувствено гъвкавите си крайници и се намести по-удобно върху поръбената с хермелин коприна, постлана на кърмата на галеона. Тя разбираше, че екипажът от средната част на кораба и от бака я гледа с нескрит интерес. Късата й копринена рокля почти не скриваше пищните й форми от алчните мъжки очи. Слънцето тъкмо беше издигнало златния си диск над океана и преди да я заслепи, тя се усмихна високомерно. Приготви се да улови още няколко намигвания.
В този момент до слуха й достигна звук, различен от скърцането на гредите, плющенето на корабните въжета и плискането на вълните. Тя се надигна и насочи поглед към релинга, над който, за нейна изненада, се изкатери един мъж. Тъмните й очи се втренчиха с учудване, червените й устни се свиха под формата на буквата „О“. Натрапникът й беше непознат. От широките рамене надолу по мощните му ръце се стичаше вода на ручейчета. Единственото му облекло — светлочервени копринени панталони — бяха мокри, както бяха мокри и широкият му колан със златна катарама, и сабята в ножницата. Застанал на релинга, в светлината на яркото слънце, той приличаше на голяма бронзова статуя. Мъжът прокара пръсти по мократа си черна, буйна, дълга коса, погледна към момичето и очите му светнаха.
— Кой си ти? — попита тя. — Откъде идваш?
Ръката му описа над морето дъга, широка деветдесет градуса, а очите му не се откъсваха от стройната фигура.
— Да не си воден дух, излязъл от дълбините на морето? — попита тя, объркана от открития му поглед, макар че беше свикнала да й се възхищават.
Преди той да й отговори, по палубата прокънтяха бързи стъпки и се появи капитанът на галеона, сложил ръка върху дръжката на сабята си. Той изгледа свирепо непознатия.
— Кой, по дяволите, си ти, господинчо? — попита недружелюбно капитанът.
— Аз съм Конан — отговори невъзмутимо другият.
Санча отново наостри уши. Тя никога не беше чувала да се говори зингарански с такъв акцент, с какъвто говореше този непознат.
— И как дойде на моя кораб? — Подозрителният глас на капитана стържеше неприятно.