— Плувах.
— Плувал си! — възкликна гневно капитана. — На подбив ли ме взимаш, подлецо? Брегът дори не се вижда оттук. Откъде дойде?
Конан посочи с мускулестата си ръка на изток. Хоризонтът светеше, позлатен от ярка светлина на издигащото се слънце.
— Дойдох от островите.
— О! — Другият го заразглежда с нараснал интерес. Черните вежди се извиха надолу към начумерените очи, тънката горна устна неприятно се повдигна.
— Значи ти си от онези подлеци от Барачанските острови.
Лека усмивка докосна устните на Конан.
— И знаете ли кой съм аз? — продължи питащият.
— Този кораб е „Уастрел“. Следователно ти трябва да си Запораво.
— Да! — отговори капитанът, чиято жестока суетност не можа да остане равнодушна. Той беше висок почти колкото Конан, но по-слаб. Обрамченото му в стоманена каска лице беше тъмно, навъсено, с физиономия на сокол, поради което хората го наричаха „Сокола“. Ризницата и дрехите му бяха богато украсени според модата на зингаранските големци. Ръката му никога не се отдалечаваше от дръжката на сабята.
Погледът му, насочен към Конан беше недружелюбен. Зингаранските дезертьори и обявените извън закона пирати от Барачанските острови, южно от бреговете на Зингара, не питаеха голяма любов едни към други. Тези хора бяха предимно моряци от Аргос, размесени с по някой и от други националности. Те нападаха корабите и ограбваха зингаранските крайбрежни градове, точно както правеха и зингаранските пирати. Последните величаеха своята професия, наричайки себе си буканири, а барачанците — пирати. Не бяха нито първите, нито последните, които се мъчат да разкрасят професията на разбойниците.
Докато Запораво си играеше с дръжката на сабята и се мръщеше към неканения си гост, през ума му преминаха някои от тези мисли. Конан с нищо не показа какви мисли се въртят в неговата глава. Стоеше спокойно скръстил ръце, сякаш се намираше на палубата на собствения си кораб.
Усмихваше се, а очите му гледаха невъзмутимо.
— Какво търсиш тук? — попита строго буканирът.
— Намерих за необходимо да напусна срещата в Тортаге миналата нощ преди изгрева на луната — отговори Конан. — Тръгнах с една пробита лодка и цяла нощ гребах и изхвърлях вода от проклетото корито. На зазоряване видях марса на вашия кораб, оставих мизерната лодка да потъне и с плуване достигнах до тук.
— Тези води са пълни с акули — изръмжа Запораво, а в отговор Конан само повдигна мощните си рамене. Капитанът хвърли поглед към средната част на кораба и видя вдигнатите нагоре нетърпеливи лица. Една дума и те щяха да скочат на куверта, където щеше да се разрази такава буря, че дори този, на пръв поглед силен боец, не би могъл да издържи.
— Защо трябва да се обременявам с всеки изхвърлен от морето безименен разбойник? — озъби се Запораво с поглед и маниер по-обидни от думите.
— Един кораб винаги се нуждае от още един добър моряк — отговори другият, без да се възмути.
Запораво се намръщи, знаейки, че това е вярно. Той се поколеба и с това изгуби своя кораб, своя екипаж, своето момиче и своя живот. Но, разбира се, той не можеше да види бъдещето и за него Конан беше само един „изхвърлен от морето нехранимайко“, както се бе изразил. Запораво не хареса мъжа и все пак, мъжът с нищо не го бе провокирал. В държането му нямаше никаква обида, макар че беше по-самоуверен, отколкото му се харесваше.
— Ще трябва да работиш за храната си — озъби се Сокола. — Слизай долу. И помни, че единственият закон тук е моята воля.
Тънките устни на Конан се разтегнаха в усмивка. Без да се колебае, но и без да бърза, той се обърна и се спусна в средната част на кораба. Не погледна отново към Санча, която по време на краткия разговор се беше превърнала цялата в слух и зрение.
Когато слезе долу, екипажът от зингаранци се струпа около него — полуголи, крещящите им копринени дрехи бяха изпоцапани с катран, пробитите им уши и дръжките на сабите украсени със скъпоценни камъни. Те очакваха с нетърпение утвърдената от времето проверка на чужденеца. Щяха да го подложат на изпитание и да решат неговото бъдещо положение. Горе на куверта Запораво очевидно вече беше забравил за съществуването на чужденеца, но Санча наблюдаваше напрегната от интерес. Познаваше тези сцени и знаеше, че проверката ще бъде жестока и вероятно кървава.
Но това, което знаеше Санча беше незначително в сравнение с онова, което знаеше Конан. Когато дойде в средата на кораба и видя свирепите фигури да се събират заплашително около него, Конан леко се усмихна. Той се спря и огледа хладнокръвно загадъчно стесняващия се около него кръг от хора. В тези неща имаше неписани правила. Ако той беше нападнал капитана, целият екипаж щеше да се нахвърли върху него, но сега те щяха да му дадат справедлив шанс да се бие срещу един от тях, избран да предизвика кавга.