Выбрать главу

Неотдавна беше напуснала дворците на Кордава, но й се струваше, че откакто Запораво я беше отвлякъл от горящата й каравела, която неговите вълци бяха опустошили, светът се е променил. Тя, разглезената и обичана дъщеря на херцога на Кордава, разбра какво значи да бъдеш играчка на буканири и само защото беше достатъчно гъвкава, за да се превие, без да се прекърши, тя живееше там, където други жени бяха умрели. Беше млада и жизнена и изпитваше удоволствие от живота.

Животът беше като сън — несигурен, изпълнен с битки, грабежи, убийства и бягства, а жестоките идеи на Запораво го правеха още по-несигурен. Никой не знаеше какъв ще бъде следващият му ход. Сега те бяха изоставили познатите брегове, за да се впуснат навътре в неизвестното, далеч отвъд пустошта. Там, където откакто свят светува, всеки дръзнал да навлезе кораб, беше изчезвал завинаги. Всички известни земи лежаха зад тях и ден подир ден синият, вълнуващ се безкрай оставаше празен. Тук нямаше плячка — никакви градове за ограбване, никакви кораби за отвличане. Мъжете мърмореха, макар че внимаваха тяхното мърморене да не достигне до ушите на неумолимия им капитан. Ден и нощ той се разхождаше по куверта в мрачна величественост или разглеждаше пожълтели морски и географски карти, четеше книги, които времето беше превърнало в купчини разпадащ се пергамент. Понякога той говореше на Санча за изгубени континенти и приказни острови, разположени сред непознати, обвити в пяна безименни заливи, където рогати дракони пазят съкровища, събирани от крале много, много отдавна, още от праисторическата ера.

Обгърнала с ръце стройните си крака Санча слушаше, без да разбира, а мислите й непрекъснато блуждаеха далеч от думите на нейния мрачен другар и се насочваха към бронзовия великан, чийто смях беше волен и стихиен, като морски вятър.

Подир много седмици уморително плаване на запад те достигнаха до суша и призори хвърлиха котва в плитък залив. Като бяла лента морският бряг опасваше ниски, тревисти склонове, покрити със зелени дървета. Вятърът носеше ухание на свежа растителност и аромати. Санча плесна с ръце от радост при перспективата за една разходка по брега. Но възторгът й помръкна, когато Запораво й заповяда да остане на кораба, докато не изпрати да я извикат. Той никога не даваше обяснения за своите заповеди; така че Санча никога не знаеше причината, освен ако не се дължеше на лошавината, която се спотайваше в него и често го караше да я наранява без причина.

Санча лежеше намусена на куверта и наблюдаваше как мъжете гребат към брега през спокойната вода, която блещукаше на сутрешната слънчева светлина като течен нефрит. Видя ги да се скупчват на пясъка подозрителни, стиснали оръжия в ръце, а неколцина се разпръснаха под дърветата, обграждащи брега. Санча забеляза, че между тях е и Конан. Неговата висока фигура с пружинираща стъпка не можеше да се сбърка. Мъжете казваха, че той изобщо не е цивилизован човек, а кимериец, един от онези варварски племена, които живеят сред сивите планини в далечния север и чийто набези изпълваха с ужас южните им съседи. Тя обаче знаеше, че в него има нещо, някаква свръхвиталност или варварство, което го отличаваше от разпуснатите му другари.

Когато тишината успокои буканирите, гласовете им започнаха да се чуват по брега. Групите се разпаднаха, хората тръгнаха да търсят плодове. Санча ги видя да се качват по дърветата и да берат и красивата й уста се изпълни със слюнка. Тя тропна с малкия си крак и изруга с вещина, придобита от общуването й с богохулния екипаж.

Мъжете на брега наистина бяха намерили някакъв неизвестен, много сладък плод със златиста кожа и лакомо ядяха. Но Запораво не търсеше плодове. Неговите разузнавачи не бяха намерили нищо, което да свидетелствува за присъствието на хора или зверове в околностите. Той стоеше и гледаше навътре към обширните простори на тревистите склонове, които се сливаха един с друг. Запораво каза нещо, премести колана със сабята си и закрачи навътре под дърветата. Помощник-капитанът се опита да го придума да не отива сам, но беше награден с жесток удар през устата. Запораво имаше основания да тръгне самичък. Той искаше да разбере, дали този е островът, за който се споменаваше в тайнствената „Книга на Скелос“, на който според безименните саги странни чудовища пазят подземия пълни със злато. Ако това беше вярно, поради свои лични, користни причини Запораво не искаше то да се знае от никого, още по-малко от екипажа.