Кемша също дишаше тежко и трепереше като лист в прегръдката й. Лицето му, покрито с едри капки пот, сивееше на звездната светлина.
— Обичам те! — извика тя страстно, притисна се към него, почти задушавайки го в прегръдката си. — Ще те направя крал. От любов към теб предадох господарката си. И ти от любов към мен предай господарите си! Защо се страхуваш от черните магьосници! От любов към мен ти вече наруши един от техните закони! Наруши и останалите! Ти си толкова силен, колкото и те!
Дори човек от лед не би устоял на нейната изгаряща страст и жар, С нечленоразделен вик той я притисна към себе си, наклони главата й назад и обсипа с целувки очите, лицето и устните й.
— Ще го направя! — Беше прегракнал от вълнение. Олюляваше се като пиян. — Изкуството, на което ме научиха моите господари ще използвам за себе си, а не за тях. Ние ще станем владетели на света… на света…
— Хайде! — Измъквайки се от прегръдката му тя го хвана за ръка и го поведе към изхода. — Най-напред трябва да се погрижим комендантът да не размени седемте афгулийци за деви.
Докато слизаха по стълбата, за да влязат в стаята, той се движеше като в мъгла. Керим Шах лежеше на дивана неподвижен, с ръка на лицето, като че да защити затворените си очи от светлината на месинговата лампа. Тя хвана ръката на Кемша и направи недвусмислен жест над собственото си гърло. Кемша вдигна ръка. После изражението на лицето му се смени и той се отдръпна.
— Аз съм ял хляба му — промърмори той. — Освен това, той не може да ни попречи.
Кемша поведе момичето през вратата, която водеше към виещи се надолу стълби. Когато тихите им стъпки заглъхнаха в нощния покой, спящият мъж стана от дивана. Керим Шах избърса потта от лицето си. Той не се плашеше от удар с нож, но се страхуваше от Кемша така, както човек се страхува от отровно влечуго.
— Хората, които готвят заговори по покривите, трябва да говорят тихо — промърмори той. — Кемша се е обърнал срещу господарите си, той е единствената ми връзка с тях. Аз не мога повече да разчитам на тяхната помощ. Отсега нататък ще действам както намеря за добре.
Като се изправи, той отиде бързо до масата, извади от пояса си молив и пергамент и написа няколко реда:
„До Косру Хан, комендант на Секундерам.
Конан Кимериецът, отмъкна деви Ясмина в афгулийските села. Това представлява благоприятна възможност да похитим и деви, което кралят отдавна желае. Веднага изпрати три хиляди конници. Ще ги посрещна в долината Гурашах с местни водачи.“
Той подписа бележката с име, което нямаше нищо общо с Керим Шах.
После извади от една златна клетка пощенски гълъб и завърза със златен конец за крака му навития на руло пергамент. Отиде до двукрилия прозорец и хвърли птицата в тъмната нощ. Гълъбът трепна, разпери криле, за момент се задържа във въздуха и отлетя като сянка. Вземайки шлема, сабята и наметалото си Керим Шах изскочи от стаята и забърза надолу по витата стълба.
Затворническите килии в Пешкаури бяха отделени от града с масивна стена, на която имаше само един сводест вход с обкована с желязо врата. Над свода гореше зловещ червен светилник, а до вратата беше клекнал страж с копие и щит.
Стражът, наведен над копието и прозявайки се от време на време, изведнъж се изправи на крака. Струваше му се, че не е задремвал, но въпреки това пред него стоеше мъж, когото не беше видял да се приближава. Мъжът беше с наметало от камилска вълна и зелен тюрбан. Чертите на лицето му бяха неясни, но чифт святкащи очи блестяха на зловещата светлина.
— Кой е? — попита стражът, насочвайки напред копието си. — Кой си ти?
Непознатият не изглеждаше смутен, макар че копието опря в гърдите му. Погледът му се впи в човека срещу него с необикновена сила.
— Какво си длъжен да правиш? — попита непознатият.
— Да пазя портата! — отговори прегракнал стражът. Той стоеше вдървен като статуя. Очите му бавно се изцъкляха.