Санча, която наблюдаваше нетърпеливо от куверта, го видя да изчезва в стената от листа. Малко след това видя Конан варварина, който се обърна, погледна към разпръснатите по брега мъже, тръгна бързо в същата посока и също изчезна.
Санча изгаряше от любопитство. Тя чакаше отново да види двамата мъже, но те не се появиха. Моряците все още се щураха нагоре-надолу по брега, а някои бяха влезли и навътре. Много спяха на сянка. Времето минаваше и Санча започна да нервничи. Въпреки навеса над куверта, слънцето напичаше непоносимо. На кораба беше горещо, тихо, подлудяващо, монотонно. На няколко крачки, през лента от синя плитка вода, прохладната сенчеста ливада, осеяна с дървета я приканваше. Нещо повече, тайната, свързана със Запораво и Конан неудържимо я привличаше.
Санча добре знаеше какво е наказанието за неподчинение на жестокия господар Запораво и известно време нерешително се въртеше. Но после реши, че си заслужава да изтърпи дори бой с камшик. Без повече суетене изрита от краката си меките кожени сандали, смъкна роклята си и застана гола като Ева на палубата. Прехвърли се през релинга, смъкна се по веригите, гмурна се във водата и заплува към брега. Там постоя един миг, гърчейки малките си крака от бодежа на пясъка. Затърси екипажа. Видя само неколцина на известно разстояние от брега. Повечето бяха дълбоко заспали под дърветата, все още с парчета от златния плод в ръцете си. Зачуди се, че спят така дълбоко толкова рано през деня.
Когато прекоси бялата ивица на брега и влезе под сянката на дърветата, никой не я поздрави. Тя откри, че дърветата растат в неправилни горички, а между тях се простират вълнообразни, подобни на ливади склонове. Вървеше навътре в посоката, в която беше изчезнал Запораво и се възхищаваше от зелените далечини, които постепенно се разкриваха пред нея. Пейзажът сякаш се разтваряше в себе си, или всяка сцена се сливаше със следващата. Изгледът беше неповторим, едновременно обширен и ограничен. И над всичко като магия лежеше някаква призрачна тишина.
Неочаквано Санча достигна до равния връх на склона, заобиколен от високи дървета и мечтателното приказно усещане изведнъж я напусна. В сгазената трева нещо се червенееше. Санча пристъпи напред с широко отворени очи, изпищя и се сви разтреперана.
На моравата лежеше Запораво, с дълбока рана на гърдите, отправил нагоре невиждащ поглед. Сабята лежеше близо до безжизнената му ръка. Соколът беше направил последното си спускане.
Не може да се каже, че Санча гледаше трупа на своя господар без вълнение. Тя нямаше причини да го обича, но изпитваше вълнението, което би изпитала всяка една девойка при вида на безжизненото тяло на първия мъж, който я е притежавал. Не заплака, нито почувства нужда да плаче, но силно трепереше. Имаше чувството, че кръвта й за един миг се съсири. Въпреки това Санча успя да потисне истеричната вълна в себе си.
Тя се огледа за мъжа, когото очакваше да види. Очите й срещнаха само кръг от високи, обрасли с гъсти листа горски гиганти и сините склонове зад тях. Беше ли се измъкнал убиецът на буканира смъртно ранен? Не се виждаха никакви кървави стъпки.
Озадачена, Санча отиде бързо при дърветата, ограждащи върха и настръхна, когато дочу шумолене сред смарагдовите листа. Продължи да върви напред, взирайки се през стената от листа.
— Конан? — Викът беше умоляващ. Гласът й прозвуча странно слаб сред тишината, която неочаквано се изпълни с напрежение. Коленете й се разтрепериха, обхвана я необяснима паника.
— Конан! — извика тя отчаяно.
— Аз съм… Санча. Къде си? Моля те, Конан… — Гласът й секна. Очите й се разшириха от ужас. Червените й устни се разтвориха в ням писък. Парализа скова крайниците й. Тя имаше отчаяна нужда да бяга, но не можеше да се помръдни. Можеше само безгласно да пиши.
2.
Когато Конан видя Запораво да крачи горделиво, самичък навътре в гората, той почувства, че е дошъл чаканият шанс. Не беше ял от плодовете, нито се беше присъединил към грубата шега на своите другари. Цялото му внимание беше съсредоточено към шефа на буканирите. Свикнали с настроенията на Запораво, неговите хора не се изненадаха особено, когато техният капитан реши да изследва сам непознатия и вероятно враждебен остров. Те се отдадоха на свои развлечения и не забелязаха Конан, който се плъзна като дебнеща пантера подир главатаря.
Конан не подценяваше своето влияние върху екипажа. Но все още не си беше извоювал правото, в битка или в нападение, да извика капитана на дуел. В тези безлюдни морета нямаше никаква възможност да докаже себе си по закона на буканирите. Ако той излезеше открито срещу капитана, екипажът щеше да застане безрезервно зад него. Но той знаеше, че ако убие Запораво без някой да разбере, останалият без предводител екипаж вероятно няма да остане лоялен към един мъртъв човек. В такава глутница от вълци само живите са от значение.