Стълбището го изведе на оградена тераса или балкон, не беше съвсем сигурен. Сега можеше да различи повече подробности от кулите, но за него те бяха без значение. С тревога разбра, че не е възможно да са дело на обикновено човешко същество. В тяхната архитектура имаше симетрия и система, но това беше лудешка симетрия, система чужда на човешкия разум. Колкото до плана на целия град, замъка или каквото беше замислено да бъде, той можеше да види само толкова от него, колкото да добие впечатление за голям брой дворове, повечето кръгли, поотделно оградени със собствена стена и свързани един с друг с отворени сводове. Беше очевидно, че всичките са групирани около няколкото фантастични кули в центъра.
Обърна се гърбом към кулите и съзря ужасна гледка, която го накара стъписан да се наведе зад парапета на балкона.
Балконът, или терасата, беше по-висок от отсрещната стена и той можеше да гледа над нея в друг двор със зелена морава. Вътрешната извивка на по-далечната стена на този двор се различаваше от останалите по това, че вместо да е гладка, тя изглеждаше нашарена с ивици или первази, по които стояха малки предмети.
Не обърна голямо внимание на стената. Гледаше съсредоточено съществата, които клечаха около един тъмнозелен басейн в средата на двора. Те бяха черни и голи. Приличаха на мъже, всеки един от които изправен щеше да се извисява с цяла глава над високия пират. Бяха по-скоро високи, с фино оформени тела, без видими деформации или аномалии. Дори от това разстояние Конан почувства, че в техните физиономии има някакво магьосничество.
В средата, свит от страх и гол, Конан разпозна най-младия моряк от екипажа на „Уастрел“. Той беше пленникът, когото видя да носят през покрития с трева склон. Конан не беше чул никакъв шум от бой… не видя никакви петна от кръв или рани по гладките, абаносови крайници на гигантите. Очевидно момчето се е разхождало навътре, далеч от своите другари и е било хванато от черния, който го е дебнал. Конан нарече съществата „черни хора“, защото не можа да измисли по-добро име. Инстинктивно разбра, че тези високи абаносови същества не са хора в общоприетия смисъл на думата.
До него не достигна никакъв звук. Черните кимаха и жестикулираха един към друг, но изглежда не говореха — най-малкото гласово. Един, клекнал до свитото момче, държеше в ръка нещо подобно на гайда. Той постави предмета до устните си и очевидно започна да духа, макар че Конан не чу звук. Зингаранското момче чу или почувства нещо и се сви. То се разтрепери и започна да се гърчи, сякаш агонизираше. Крайниците му ритмично потръпваха. Треперенето се превърна в силно друсане, после в ритмични движения. Младежът започна да танцува, както змиите танцуват под ритъма на мелодията от флейта. В този танц нямаше нито страст, нито веселие. Всъщност имаше страст, но беше ужасна за гледане, безчувствена. Сякаш беззвучната мелодия на гайдата беше стиснала с похотливи пръсти най-тайните кътчета от душата на момчето и с брутална жестокост измъкваше от там всеки неволен израз на скрита страст. Това беше конвулсия на безсрамието, спазъм на сладострастието — разкриване на тайни желания, породени от принудата. Желания без удоволствие, болка, съединена по ужасен начин със сладострастие. Душата му беше разголена и всички тъмни и срамни тайни бяха изкарани на показ.
Конан гледаше вцепенен от отвращение, стреснат от ужас. Самият той, макар и първичен като див звяр, не беше невежа относно извратеностите на загниващите цивилизации. Беше скитал из градовете на Замора и познаваше жените на Шадизар „Порочния“. Но Конан чувстваше тук космическа гадост, която задминаваше обикновения човешки упадък — един извратен клон от дървото на живота, развито в посоки непонятни за човешкия ум. Беше шокиран не от изопачената конвулсивна поза на нещастното момче, а от космическото безсрамие на тези същества, които могат да изкарват на показ дълбоките тайни от непроницаемата тъмнина на човешката душа и да намират удоволствие в такива неща, за които не трябва да се загатва даже в най-безумните кошмари.
Неочаквано черният екзекутор остави долу гайдата и стана, извисявайки се над бялото тяло. Великанът хвана грубо момчето за врата и за бедрото повдигна го и го пъхна с главата надолу в зеления басейн. Черният гигант държеше своя пленник дълбоко под повърхността и Конан видя тялото да потрепва в зелената вода. Останалите черни неспокойно се размърдаха, а Конан бързо се сви под балконската стена, не смеейки да повдигне глава, за да не го видят.