Един бърз скок го пренесе на тесните первази, където той се хвана и разблъска настрана вкаменените фигури, за да има къде да стъпи. Още един скок катерене и Конан се вкопчи за перваза. Погледна над стената. Беше външна стена. Пред погледа му се разкри зелената ливада, която заобикаляше замъка.
Отвъд покритата с трева равнина крачеше един черен великан и носеше под мишницата си гърчеща се пленница така, както се носи непослушно дете. Беше Санча, черната й къдрава коса беше разрошена. Мургавата й кожа рязко контрастираше на лъскавата абаносова кожа на нейния похитител. Той не обърна никакво внимание на нейното ритане и виковете й и се насочи към външния сводест вход.
Когато изчезна вътре, Конан скочи безразсъдно от стената и се мушна през свода, който водеше към далечния двор. Той се сви там и видя великанът, който носеше мятащата се пленница, да влиза в двора с басейна. Сега Конан можа добре да огледа черния.
Отблизо великолепната симетрия на тялото и крайниците беше по-впечатляваща. Под черната кожа се движеха дълги, закръглени мускули. Конан не се съмняваше, че чудовището може да разкъса парче по парче обикновен човек. Ноктите на пръстите представляваха друго оръжие, защото бяха големи като на див звяр. Лицето не беше човешко, а представляваше гравирана абаносова маска. Очите бяха жълто-кафяви — вибриращо злато, което светеше и блестеше. Всяка линия, всяка черта на лика му носеше отпечатък на омраза — омраза, която надвишаваше обикновената човешка омраза. Съществото не беше човек — не можеше да бъде човек. То беше кълн на живота от ямите на богохулствено творение.
Великанът остави Санча на моравата, а тя запълзя, плачейки от болка и ужас С някаква несигурност той се огледа и жълто-кафявите му очи се присвиха, когато съзря разбутаните и съборени фигури от стената. После се наведе, сграбчи пленницата за врата и за чатала и тръгна решително към зеления басейн. Конан се измъкна изпод свода и затича през моравата като вятър на смъртта.
Великанът се обърна, видя бронзовия отмъстител да тича към него и очите му пламнаха. В момент на изненада жестоката му хватка се отпусна. Санча се измъкна и падна на тревата. Ръцете с остри нокти замахнаха напред, но Конан се пъхна под тях и заби сабята си в слабините на великана. Черният се строполи като отсечено дърво. От тялото му бликна кръв. В следващия момент, докарана до лудост от ужас и истерично облекчение, Санча скочи и се притисна към него, а Конан се оказа в отчаяна хватка.
Конан се освободи и изруга, но неговият враг вече беше мъртъв. Жълто-кафявите очи се бяха изцъклили, дългите абаносови крайници бяха престанали да потръпват.
— О, Конан — ридаеше Санча, притискайки се силно към него — какво ще стане с нас? Какви са тези чудовища? О, сигурно сме попаднали в ада и това беше дяволът…
— В такъв случай адът се нуждае от нов дявол — отбеляза барачанецът и се усмихна свирепо. — Но как те хвана? Да не би да са завладели кораба?
— Не знам. — Тя се опита да избърше сълзите си, търсейки полите на роклята си, но после си спомни, че е гола. — Аз слязох на брега. Видях, че ти последва Запораво и тръгнах подир вас. Аз намерих Запораво… беше… ти ли го…
— Кой друг? — озъби се той. — Какво стана след това?
— Видях движение между дърветата — тя потрепери. — Мислех, че си ти. Извиках… после видях… черното същество, клекнало като маймуна между дърветата да се хили насреща ми. Беше като кошмар. Не можех да бягам. Можех единствено да пищя. То слезе от дървото и ме хвана… ох, ох, ох! — Тя скри лицето си в ръце и при спомена за изживения ужас отново потрепери.
— Трябва да се махаме оттук — изръмжа той и я хвана за китката. — Хайде. Трябва да отидем и да съберем екипажа…
— Когато влязох в гората, повечето от моряците спяха на брега — каза тя.
— Спят? — възкликна Конан недоумяващо. — Как, в адския огън на седемте дявола…
— Слушай! — Тя замръзна, превърна се в бяла, разтреперана от страх фигура.
— Чух! — озъби се той. — Стенание! Почакай.
Той отново тръгна към первазите и, поглеждайки над стената, изруга с такава ярост, че дори Санча се стъписа. Черните мъже се завръщаха, но те не идваха с празни ръце. Всеки носеше по едно отпуснато човешко тяло, а някои и по две. Техните пленници бяха буканирите, които висяха в ръцете на похитителите и само някое случайно слабо движение или трепкане показваше, че са живи. Бяха обезоръжени, но не съблечени. Един от черните носеше ножниците със сабите в тях — голям товар остра стомана. От време на време един моряк се провикваше с неясен глас като пияница, който говори на сън.