Черните се разколебаха и се втурнаха панически към портата. Санча изпищя и бързо се отстрани оттам. Те се струпаха под тясната арка, а зингаранците промушваха и сечаха напрегнатите им гърбове с пронизващ, ликуващ рев. Портата заприлича на кланица преди черните да успеят да се промушат през нея и да се разпръснат.
Битката се превърна в преследване. По затревените дворове, по бляскащите стълбища, по наклонените покриви на фантастичните кули, дори по широките первази на стените великаните, нападани непрестанно от безпощадните си врагове, бягаха като преследвани от вълци и оставяха кървави петна на всяко стъпало. Изпаднали в безизходица, някои се обръщаха срещу преследвачите и умираха. Крайният резултат винаги беше един и същ — черно тяло потръпваше в конвулсии върху сабята или се гърчеше на земята, хвърлено от парапет или покрия на кула.
Санча избяга в двора с басейна и се сви, трепереща от ужас. Навън се чуваше ужасен вой. Тежко и шумно стъпваха крака по моравата, а през арката изскочи обляно в кръв черно тяло. Беше великанът с украсената със скъпоценни камъни превръзка на главата. Един тумбест моряк го преследваше отблизо. На самия край на басейна черният се обърна. Изпаднал в крайна нужда, той беше взел една сабя, изпусната от някой умиращ моряк и когато зингаранецът се спусна безразсъдно напред, го удари с непривичното за него оръжие. Буканирът падна с разбит череп, но ударът беше нанесен толкова несръчно, че острието потрепери в ръката на великана.
Той хвърли оръжието с дръжката напред към хората, които се блъскаха около арката и пристъпи към басейна с лице сгърчено от конвулсия на омраза. Конан се хвърли през мъжете при портата и при тази своя стремителна атака ритна сабята.
Великанът разпери ръце и от устните му проехтя нечовешки вик — единственият звук издаден от черен по време на целия бой. Вик на омраза се извиси до небето. Беше като глас, който вие от дълбините на ада. При този звук зингаранците трепнаха и се разколебаха. Но Конан не спря. Мълчаливо и убийствено той пристъпи към абаносовата фигура, застанала на края на басейна.
Когато сабята, от която капеше кръв, блесна, черният се обърна и скочи. За миг той се задържа във въздуха над басейна. После с рев, който разтърси земята, зелената вода се надигна нагоре, за да го посрещне и го обгърна в зелен вулкан.
Конан спря стремителната си атака точно на време, за да не падне в басейна и отскочи назад, отблъсквайки с мощните си ръце хората далеч от басейна. Сега зеленият басейн приличаше на гейзер, шумът доби оглушителна сила, а високата водна колона, покрита на върха с голяма корона от пяна, се издигаше все по-нагоре.
Конан гонеше хората си към арката, удряше ги с плоското на сабята си. Ревът от водната струя изглежда ги беше лишил от разум. Видя Санча да стои като парализирана и да гледа с широко отворени от ужас очи към кипящата водна колона. Той й извика с глас, който надви трясъка на водата и я извади от вцепенението. Тя изтича при него с протегнати ръце, а Конан я хвана за ръка и я изведе от двора.
В следващия двор оцелелите се събраха уморени, парцаливи, ранени, облени в кърви. Гледаха онемели към голямата нестабилна колона, която се доближаваше все повече към синия свод на небето. Нейният зелен ствол беше украсен с бели дантели. Короната от пяна беше три пъти по голяма от обиколката в основата. На моменти тя заплашваше да се срути и да се превърне в поглъщащ поток, но въпреки това продължаваше да се издига към небето.
Конан погледна към окървавената, парцалива група буканири и изруга, като видя, че са само двайсет души. Той хвана един от тях за яката и го разтърси така силно, че от раните му покапа кръв.
— Къде са останалите? — изрева той в ухото на жертвата си.
— Това са всичките! — изкрещя другият, за да надвика рева на гейзера. — Другите са убити от тези черни…
— Добре, махай се! — извика Конан и като го удари го засили към другата арка. — Този фонтан всеки момент ще се разлее…
— Всички ще се издавим! — изкряска буканирът, куцукайки към арката.
— По дяволите, ще се издавим! — изрева Конан. — Ще се превърнем в парчета вкаменели кости! Махай се, да те вземе дявол!
— Той затича към външната арка, без да изпуска от око зелената ревяща кула, която се издигаше със застрашителни размери над него и над изостаналия войник. Замаяни от жажда за мъст и от гръмотевичния шум, някои от зингаранците се движеха като в транс. Конан ги накара да побързат. Методът му беше прост — хващаше влачещия се за врата и го изхвърляше през портата с един допълнителен ритник в задника, гарнирайки подканите за бързане с цветисти коментари по адрес на неговото родословие. Санча проявяваше склонност да остане с него, но той я отмести настрана със зловещо богохулстване и ускори движенията й към платото със страхотен удар отзад.