— Лъжеш! Ти си длъжен да ми се подчиняваш. Ти погледна в очите ми и душата ти повече не ти принадлежи. Отвори тази врата!
Вдървен, с изопнати и бледи, като на картина черти, стражът се обърна, извади от пояса си един голям ключ, пъхна го в масивната ключалка и отключи вратата. После застана мирно, с невиждащи, вперени право пред себе очи.
Една жена се измъкна от сенките и сложи нетърпелива ръка върху лакътя на хипнотизатора.
— Заповядай му да ни докара коне, Кемша — прошепна тя.
— Не е необходимо — отговори магьосникът. Леко повишавайки глас, той каза на стража: — Повече не си ми нужен. Убий се.
Изпаднал в транс, стражът подпря края на копието си в основата на стената и намести острия му връх срещу тялото си, точно под ребрата. После бавно, равнодушно се отпусна с цялата си тежест върху острието, което прободе тялото му и излезе между раменете. Стражът се плъзна надолу по пръта, падна на земята, а копието остана да стърчи над него като ужасно стебло, израснало от гърба му.
Момичето гледаше с изумено възхищение, докато Кемша не я хвана за ръка и не я поведе през портата. Факли осветяваха тясното пространство между външната и вътрешната стена, между които през кратки разстояния имаше сводести врати. В ограденото пространство крачеше един боец, толкова уверен в сигурността на затвора, че не проявяваше никакво подозрение. Беше много късно. Този път ракшата не губи време за хипноза, макар че действията му се сториха на момичето повече на магия. Стражът насочи заплашително копие и отвори уста да вдигне тревога.
С лявата си ръка Кемша бутна настрана копието, както човек би преместил сламка, а дясната протегна напред, сякаш да погали боеца по врата. Той безмълвен падна по лице, а главата му увисна на счупения врат.
Без да го погледне Кемша продължи право към сводестата врата и сложи ръка на тежката бронзова дръжка. Разнесе се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори навътре. Момичето го последва и видя, че дебелото тиково дърво висеше нацепено, бронзовите болтове изкривени и изскочили от гнездата си, а огромните панти счупени. Кемша беше опиянен от свободата си и горд от силата си като млад великан, който напряга мишци, ликуващ и надменен от своята мощ.
През разбитата врата те влязоха в малък двор, осветен от светилници. Насрещната врата представляваше широка решетка от железни пръти. За тях се държеше една космата ръка, а в тъмнината зад решетката блестяха очи.
За момент Кемша остана мълчаливо загледан в сенките, откъдето към него беше отправен изгарящ със силата си поглед. После мушна ръката си под наметалото и отново я извади. От разтворените му пръсти върху плочите се посипа блещукащ прах. Лумна зелен пламък. На кратковременната ослепителна светлина зад решетката ясно се откроиха телата на седмина мъже — високи, космати планинци, облечени в окъсани дрехи. Не говореха, стояха неподвижни, с впити в пръчките космати пръсти, а в очите им се четеше страх от смъртта.
Огънят угасна. Остана само слабо тлеене, трептяща топка от святкаща зелена светлина, която пулсираше и примигваше на плочите пред краката на Кемша. Планинците я гледаха втренчено като хипнотизирани. Тя трепна, удължи се, превърна се в светъл зелен облак и се изви нагоре в спирала. Светлината се извиваше и гърчеше като сянка на огромна змия. После се разшири и се изду в блестящи дипли и вихри, израсна в облак, който се понесе тихо над плочите — право към решетката. Мъжете наблюдаваха неговото приближаване с широко отворени очи. Прътите се тресяха от отчаяното стискане на жилавите им пръсти. Брадясалите устни се разтваряха, но от тях не излизаше никакъв звук. Зеленият облак легна върху прътите и ги закри. Той премина като мъгла през решетката и скри мъжете. От развиващите се дипли се чу заглушено ахване като на човек, паднал неочаквано във вода. Това беше единственият звук.
Кемша докосна ръката на момичето, което стоеше зейнало и гледаше с широко отворени очи. Тя механично се отмести от него и погледна назад през рамото си. Мъглата вече се разнасяше. Близко до пръчките тя видя чифт обути в сандали крака с обърнати нагоре пръсти. Зърна неясните очертания на седем неподвижни, тела.
— А сега ще яхнем такъв бърз кон, какъвто не е отглеждан в никой човешки обор — каза Кемша. — Утре преди зори ще бъдем в Афгулистан.
4.
Среща в прохода
Деви Ясмина не можеше ясно да си спомни подробностите по своето отвличане. Изненадата и силата я зашеметиха. У нея беше останало само объркано впечатление от вихъра на събитията — ужасяващата хватка на една силна ръка, изгарящите очи на нейния похитител и горещият му дъх върху тялото й. Страхът от скока през прозореца върху парапета, лудешкият бяг по назъбените стени и покривите я смрази, безразсъдното спускане по въжето прикрепено за зъбеца на крепостната стена — всичко това в представите на деви представляваше объркана плетеница. По-жив беше споменът от вихрения бяг под сенките на дърветата, носейки я като дете, скокът върху седлото на буйния планински жребец, който се изправи на задните си крака и изцвили. После изпита чувство, че лети, а изпод копитата на препускащия по склоновете кон изскачаха искри.