Хагбард поклати глава.
— И защо ли Елкуина избра това място! По-добре да си бяхме останали сред хълмовете и горите.
— Мога да разбера защо не ти харесва тук — сподели Конан и отпи от бързо изстиващата бира. — Мястото е неестествено с всичките тези могили и камъни, наредени в кръгове. Защо Елкуина е решила да се заселите тук?
— Тя смята, че зад тези издигнати от великани стени ще можем по-добре да се защитаваме. Не искам това да се схване като нелоялност към кралицата — продължи мъжът, — но Елкуина не притежава лидерските качества на баща си, Хилдрик. Той знаеше, че най-добрият начин да се справи с враговете е да ги убива, а не да се крие зад каменни стени.
— Що за място е това? — запита Конан и посочи към тайнствената равнина.
— Преди много време — започна Хагбард, — дори преди моят дядо да е бил роден, на това място са живели великани. Това е била тяхна крепост. Много поколения те водили война с боговете, без никоя от страните да може да победи. След това великаните наели джуджетата да им построят една голяма стена, която да опасва цялата равнина. Платата, поискана от майстора-строител, била дъщерята на краля на великаните. Стената била построена и вдигнали сватбата. Но… — дъхът на Хагбард се превръщаше в пара от студа — … през нощта на венчавката невестата убила младоженеца. Пък и защо да не го убие — джудже за съпруг на мома великанка. И джуджетата съборили стената, а боговете нападнали и изклали великаните, които били пияни от сватбата. От това нявгашно клане са останали единствено тези руини, но според мен духовете на избитите великани и сега продължават да бродят наоколо.
Конан придърпа наметалото си. Греяната бира се беше свършила и той вече чувстваше последиците от храната и пиенето тази вечер.
— Е, бродят, не бродят, нали са мъртви — заключи Конан. — Лека нощ, приятелю. Мисля, че е време да си потърся леглото в сламата.
— Лека нощ, Конан. Би ли събудил смяната ми? Казва се Осуин и тази вечер спи до вратата.
Конан увери Хагбард, че няма да заспи, докато не събуди Осуин, и слезе по стълбите в двора. Докато го пресичаше, забеляза светлина и се зачуди кой ли стои буден толкова късно. След това видя, че светлината идва от каменната колиба, където живееше магьосникът. Като промърмори проклятие към всички, занимаващи се с магия, Конан влезе в залата и разбуди хъркащия Осуин.
Стъпвайки внимателно между спящите тела, Конан отиде до все още светещото огнище и за радост намери полупълна кана бира, още топла от въглените. Запита се дали изборът му да се присъедини към групата на Елкуина е правилен. Сред тези голи каменни руини витаеше дух на обреченост. Конан обаче беше приел нейното злато и нейната храна, и нейния покрив, така че беше длъжен да остане, каквото и да се случи. От друга страна, нямаше навик да се безпокои за бъдещето. Намери мястото си, легна на сламата, уви се в наметалото и скоро заспа дълбоко както всички.
Трета глава
Дворецът на Тотила
Крал Тотила седеше умислен на високия си трон. Не намираше никаква радост в обсипаната със скъпоценни камъни чаша пред себе си, нито в пеенето на арфиста, седнал край огнището. Беше сложил лакът на голямата инкрустирана странична облегалка и подпрял глава на огромния си юмрук. Пръстите му блестяха от злато и скъпоценни камъни. Тотила беше най-богатият от северните крале, крал на силната Тормания, но мислеше за онова, което не можеше да има: кралица Елкуина от Камбрез.
Копнееше да повали красивата Елкуина в леглото си, но още повече желаеше да присъедини нейните земи към своите. Осигурил се по този начин от изток, Тотила щеше да бъде в състояние да погълне Одок и неговите тунгианци от юг. Така щеше да стане най-великият крал на Севера и с такова начало би могъл да създаде такава северна империя, каквато не бе виждана от последната велика миграция на северните народи преди много поколения.
В такива мечти преминаваха дните на Тотила, макар той да не беше мекушав мечтател. Беше започнал като главатар на разбойническа банда със съвсем скромни претенции за кралска кръв. И с желязната си воля и безмилостна жестокост бе създал малкото си, но силно кралство. Имаше много бойци, а онова, което не можеше да постигне със сила, го постигаше човекът, който седеше от дясната му страна: магьосникът Илма.
Преди години този човек беше дошъл при Тотила, твърдейки, че е от Хиперборея, както и че съдбата на краля е обвързана с неговата. Тотила трябвало да му осигурява защита, а Илма щял да поразява онези врагове, които сабята на Тотила не можела да достигне. Магьосникът наистина си знаеше работата и двамата заедно увеличиха силата и богатствата си. Тотила никога не оставаше задълго доволен, а след всяка победа, след всеки покорен владетел заедно със силата нарастваше и апетитът му.