— Искам да зная какво става с Елкуина, магьоснико — каза кралят. Под него, на пейките пред дългите маси, бойците ядяха и пиеха потиснати, виждайки лошото настроение на своя крал.
— Както заповядаш, господарю — отвърна Илма. — Отивам да приготвя басейна. Моите вестители ми съобщиха… — той махна с ръка към две големи свраки, кацнали на облегалката на стола му — че след обиколка на земите си днес тя се завръща в своя дворец.
Белобрадият мъж стана. Беше облечен в кожа от северен елен, а рогата на животното украсяваха шапката му. Кости и черепи на малки животни тракаха на върви, окачени по него, пера, нокти и човки от много птици украсяваха грубото му облекло. Той взе жезъла си от мястото му до трона и тръгна към изхода на залата. Свраките заподскачаха подир него. Разговорите стихнаха. Всички се страхуваха от магьосника почти толкова, колкото и от самия крал.
Тотила разговаря известно време по различни въпроси със съветниците си, но умът му беше другаде. Не след дълго той взе шлема си от облегалката на трона. Това беше най-красивият шлем в царството му и Тотила го носеше дори когато не предстоеше никаква битка, вместо корона. Беше от бронз, покрит със злато и сребро, с две извити като човки сребърни вежди. Дълги набузници ограждаха лицето, ленти от посребрен бронз, направени във формата на пера, защитаваха врата му. Над тях върху плочи от сребро бяха изобразени бойци, заобиколили корона, а над всичко това се издигаше свиреп сребърен орел: очите му бяха изпълнени със смъртна омраза, а човката бе зейнала за плячка.
Тотила си сложи шлема и се загърна с наметалото си. То покриваше огромните му рамене и стигаше до земята: цветовете му бяха необичайно пъстри. Беше направено от скалповете на мъжете, които Тотила бе убил със собствената си ръка, и нито един от тях не беше по-нисък по ранг от вожд или военачалник. Тотила взе голямата си сабя и прекоси залата. Короната и скиптърът не означаваха нищо на север. Шлемът, наметалото и сабята бяха единствените символи на кралска власт, които жестоките северняци можеха да разберат.
Дворецът на Тотила не беше ограден със защитна стена. Кралят се хвалеше, че не се бои от никого и че няма нужда да издига такива заграждения, защото бойците му са достатъчно надеждна стена.
Тотила тръгна покрай изораните ниви, където робите му превиваха гръб, за да добият зърното за хляба и бирата на свободните хора. Тук, на север, се отглеждаше само пшеница и ечемик. Останалата храна хората получаваха от добитъка си, от дивите животни в гората и рибите в реките. Като раса, която се храни главно с месо, северняците презираха хората от юга, които кусваха месо само веднъж или два пъти през годината.
Тотила пое по една рядко използувана горска пътека и скоро стигна до малка горичка, в която беше топло въпреки околния студ — магьосникът Илма имаше голяма власт над природните сили. В средата на горичката се намираше малко езеро, захранвано от невидим извор, от което не изтичаше никаква вода. Езерцето никога не замръзваше независимо колко силен беше студът извън горичката. Илма стоеше на брега, свраките бяха кацнали на раменете му. Тотила застана до магьосника.
— Това е станалото рано днес — каза магьосникът и докосна повърхността на езерцето с жезъла си. Върху нея се появиха разширяващи се вълнички.
Тотила наблюдаваше съсредоточено. Вече беше свикнал с тези магически изображения, макар че когато за първи път ги видя, се изплаши. Видя колона от мъже, движещи се през покрита със сняг гора, гледани отгоре като от птичи полет. Пред тях имаше други, по-многобройни, които лежаха в засада. Той присви очи, когато подробностите в картината нараснаха, сякаш наблюдаващата птица беше кацнала на дърво, за да вижда предстоящото сражение отблизо.
— Това са хората на Елкуина — промърмори Тотила — и тя е между тях. Бойците на Одок лежат и чакат. Ако знаех, че Елкуина ще напусне двореца си, моите хора щяха да я хванат. — Той погледна Илма. — Защо не ме осведоми, че ще е толкова лесно уязвима? — Не говореше гневно, макар че беше много ядосан. Не се осмеляваше да се държи грубо с магьосника, въпреки че по негова вина беше пропуснал възможността да хване кралицата. Умееше да прикрива чувствата си много по-добре от повечето северни крале.