Навсякъде наоколо мъжете се сражаваха с импровизирани оръжия, а Конан произнасяше мълчаливо благодарности, че бяха взели оръжията и броните на мъртвите врагове, преди да напуснат полесражението. Чу зад себе си писък, обърна се и видя Елкуина, обхваната от ужас, да се гърчи в ръцете на един от ледените мъртъвци.
Съществото я вдигна на рамо и с нечовешка сила и бързина се спусна към вратата, докато неговите другари продължаваха да се бият, вече безуспешно, срещу живите. Един обезумял от страх бик, изкъртил вратата на обора си, заби рога в един мъртвец, отметна глава и го запрати чак на покрива. Две момчета заливаха друг мъртвец с лой от тигана и се опитваха да го запалят с факла.
— Браво момчета — извика Конан, докато минаваше покрай тях.
Изскочи пред портата и видя мъртвеца да тича през полето с плячката си на рамо, насочвайки се към гората на запад. Конан се спусна подир него изненадан, че нещо с лед вместо кръв може да тича толкова бързо. Докато го преследваше, дъхът му оставяше подир него поток от пара, черната му буйна дълга коса се развяваше. Несвикнал човек сигурно би се подхлъзнал в снега и би се препънал на бледата лунна светлина, но Конан беше израснал в толкова коварни планини, че за него това беше като равно сухо поле по пладне.
До един кръг от блестящи на лунната светлина камъни съществото, изглежда, усети, че Конан го настига, спря, обърна се и в този момент Конан сграбчи Елкуина. Успя да я измъкне от хватката на съществото, но половината от робата й остана в ръцете на мъртвеца. Конан бързо сложи кралицата на земята и се завъртя, за да посрещне мъртвеца, който се беше опитал да я отвлече. В сравнение с него другите мъртъвци му се сториха съвсем нормални — на този главата беше разцепена на две части, между които се подаваше съсирен, замръзнал мозък. Очните ябълки висяха замръзнали над бузите, изскочили от орбитите при удара, който го беше убил.
— Аджилулф! — промълви беззвучно Конан.
Съществото нападна. Конан беше без оръжие и не виждаше наоколо камък достатъчно малък, за да може да го вдигне, и в същото време достатъчно голям, за да смаже мъртвеца. Ръка с нокти на хищник се протегна към него. Конан хвана ледената китка и се помъчи да извие ръката и да я счупи. Другата ръка на демона се уви около гърба му и той се опита да я отмахне. Твърдата замръзнала плът правеше здравата хватка невъзможна. „Добре поне — помисли си Конан, — че разцепените челюсти не могат да хапят.“
Въртяха се и залитаха, и всеки се опитваше да приложи мъртва хватка. Трупът се бореше като жив човек. Силата му беше неестествена. Той принуди Конан да отстъпи назад, а после го блъсна в един камък. От очите на кимериеца изскочиха искри, но ударът го наведе на една спасителна идея. Ако нямаше достатъчно голям камък, който да хвърли върху това същество, може би ще може да направи обратното.
Борейки се, двете тела политнаха към огромна каменна плоча, катурнала се преди много векове. Конан се отблъсна с една ръка от нея и отстъпи, после мигновено освободи другата си ръка и сграбчи крака на съществото. С усилие, от което сухожилията му изпукаха, го вдигна над главата си и го удари в плочата. Чу се пукот и съществото остана един миг неподвижно. После се размърда.
Конан отново го вдигна и го захвърли върху камъка с нечленоразделен вик. Този път пукането беше много по-силно. И въпреки това съществото се движеше. За трети път, напрягайки мускули със свръхчовешки усилия, кимериецът го издигна над главата си. Беше като чувал с камъни и само относително запазената му кожа държеше раздробените части да не се разсипят.
— Умри завинаги и дано Кром те прокълне! — извика Конан и тресна човешкия чувал в каменната плоча.
Този път мъртвецът остана неподвижен. Дори лекар трудно би познал, че това някога е било човек.
— Е, Аджилулф — каза Конан, поемайки си дъх, — ти не успя да ме заколиш, когато беше жив. Нима се надяваше, че ще имаш по-голям шанс като мъртъв?
— Ти го уби два пъти — чу той гласа на Елкуина. — Трябва ли и да го обиждаш?
Конан се обърна и я видя да стои разтреперана до един от изправените камъни.
— От всички господари, при които съм служил — отвърна той, — на теб най-трудно може да се угоди. Ранена ли си?
— Боли ме цялото тяло, но мисля, че нямам сериозни наранявания. — Тя сложи ръце върху разпокъсаната си роба, която разкриваше много повече от едрите й гърди и закръглените бедра, отколкото би желала. Въпреки това Елкуина стоеше гордо изправена и очевидно не обръщаше внимание на студа. — Свестих се в момента, в който настигна съществото. Видях целия двубой. Мисля, че постъпих добре, като те наех.