Така Илма беше дошъл в тази земя на враждуващи помежду си владетели и беше избрал един от тях, когото да подчини на своята воля. Тотила беше силен и жесток, но беше и хитър, и разбра, че не е необходимо да жертва хора и богатства за постигане на своите цели, щом магията може да свърши същата работа. Той беше идеален инструмент за плановете на Илма. Магьосникът щеше да направи Тотила най-великия крал на Севера, а Илма на свой ред щеше да се превърне в най-големия магьосник. По-малките магьосници, като Рерин, не представляваха никаква пречка за него, тъй като се страхуваха да общуват с истински големите сили.
На третия ден от пътуването си Илма стигна до мъртва степ. Там всичко беше престанало да расте, беше изсъхнало и приело странни, неприятни за окото форми. Два или три пъти в годината той идваше на това място за билки и треви, които не растяха никъде другаде на север. Почти всичко, което растеше тук, имаше сили и свойства, ценни за него. Този път обаче той не търсеше магически растения.
Колкото по-навътре навлизаше Илма, толкова по-малко бяха растенията, докато накрая не остана нито едно. Тук земята беше замръзнала и напукана като дъно на езеро при голяма суша. В центъра на тази пустиня се издигаше странно несиметрична могила с каменна стена на върха. Приличаше на тази, върху която Елкуина беше построила своя дворец. Подпирайки се на тоягата си, Илма уморено се заизкачва към върха на могилата.
Спря и огледа околността. Видя равнината, която беше пресякъл, но в далечината не се виждаха ни хълмове, ни гори, а само трептяща мараня. Законите на обикновения свят не бяха винаги в сила в това място, населявано от демони.
В стената имаше тесен проход и магьосникът влезе през него. Върхът на могилата беше празен с изключение на една колиба, прилична на пчелен кошер, направена от грубо струпани камъни. Илма заповяда на помощничките си да пазят и се мушна през ниския вход в колибата. Вътре беше тъмно и миришеше на влага. Магьосникът бързо запали огън със снопа съчки, които беше събрал по пътя. Светлината на разгорелия се огън разкри празна конусообразна стая със стени от неодялан камък и под от утъпкана пръст.
Илма хвърли в огъня малки предмети от торбичката си: кости, пера, изсушени съсиреци кръв и някакви растения, събрани от изсушената степ. Помещението бързо се изпълни с гъст многоцветен пушек, защото на върха нямаше никакъв отдушник. Илма вдиша дълбоко пушека, залюля се напред-назад и започна да напява и от време на време да разбърква огъня с тоягата си, като разтърсваше в монотонен ритъм кратунена дрънкулка. Колибата и пушекът изчезнаха и той влезе в света на духовете.
Илма никога не беше сигурен в кое място на този свят ще попадне. Светът на духовете не беше като света на хората, където нещата бяха постоянни. Той беше влизал много пъти в света на духовете през същата тази врата и никога не беше попадал два пъти на едно и също място. Този път се намери седнал по средата на безкрайна равнина, в полумрак, а на небето вече се показваха звезди, различни от онези, които се виждаха от света на хората. В далечината съзря очертанията на големи планини, които като че ли едва забележимо, но застрашително се движеха. Илма продължи да дрънка и да напява. Пламъците на огъня бяха още пред него, но от съчките и от пушека нямаше и следа.
От време на време край него минаваха странни същества със съсухрени отвратителни тела. Големи светещи очи и дълги зъби блестяха в оскъдната светлина, протягаха се ръце с дълги пръсти с много стави, завършващи с остри нокти. В очите на съществата гореше жажда за кръв, но никое от тях не смееше да прекрачи кръга от светлината, хвърляна от пламъците. После се появи едно по-голямо същество и останалите се махнаха.
Съществото, приближило до магьосника Илма сред тъмнеещата равнина в света на духовете, беше ужасно, с подпухнало тяло и злобно лице като на крастава жаба, ако лицето на краставата жаба може да има някакво изражение и злоба. Израстъци като брадавици покриваха прокажена кожа, увиснала надиплена около отвратителното му тяло. То клекна пред магьосника и зачака с изражение, изпълнено с надежда.
— Какво искаш? — запита то със съскащ глас. Езикът, който говореше, можеха да разбират единствено магьосникът и демоните.
— Имам враг — отговори Илма. — И освен това моят крал желае да има една жена. Искам да се справиш с врага ми и да ми осигуриш тази жена, за да я поднеса като дар на моя крал.
— Жената кралица ли е? — изсъска съществото.
— Да, но ти не трябва да я имаш. Трябва да ми я доставиш жива и непокътната. Сключеното между нас преди много години споразумение ми дава право да искам това.