Съществото го погледна със задоволство, сетне каза:
— Аз спазвам споразумението. Сега ми покажи целта.
Пламъците от огъня на Илма се снишиха и се разположиха в широко венче, също като басейна в гората. Сетне започнаха да се появяват картини: най-напред на крепостта на Елкуина, гледана от птичи полет. Дворецът изглеждаше съвсем мъничък сред равнината, осеяна с каменни камари и кръгове.
— Там живеят те — каза Илма. — От средата на лятото кралицата живее между камъните на мъртвите.
— Постъпила е глупаво, като е построила жилището си на това място — отбеляза демонът. — От много години усещаме, че там става нещо странно.
Пламъците се завъртяха и в кръга се появи образът на Елкуина. Кралицата на Камбрез седеше в стаята си, робата й, заметната само около бедрата, разкриваше съблазнителното съвършенство на гърдите й. Една прислужница решеше прекрасната й коса. Червено-златистите коси покриваха като ветрило красивите бели рамене. Кралицата изглеждаше замислена, но какви мисли лежаха зад нейните тънки вежди оставаше тайна. Елкуина говореше, но те не чуваха никакъв звук.
— Кралицата е красива, а мъжете ценят това — каза Илма. После в пламъците се появи магьосникът Рерин — стоеше на дъсчената настилка покрай стената. — Това е моят враг. Той е магьосник, но умението му е малко в сравнение с моето и няма никакво споразумение с теб.
— Проста работа — отвърна демонът отегчено. После до магьосника се появи друг човек — висок, силен, с буйна черна коса. — Този кой е?
— Новият наемник на Елкуина — поясни Илма. — Най-обикновен разбойник, от него не зависи нищо.
Демонът го погледна с такава ужасна усмивка, че за момент дори жестокият магьосник се изплаши, после посочи кимериеца с острия си пръст.
— Виждам около него аурата на съдбата.
Илма се взря, но не можа да види нищо и вдигна рамене.
— Мнозина родени с този знак умират преди да имат възможност да го изпълнят.
В образа, който плуваше пред очите им, Рерин вдигна глава, сякаш гледаше право в тях, посочи го с пръст и чернокосият грабна едно копие и го хвърли. Оръжието сякаш се издигаше право срещу Илма, после зрителният ъгъл се измести и картината с двамата мъже се изгуби.
Илма се усмихна студено.
— Глупавият Рерин се научи да следи моите помощнички.
— Ще ги хванем — увери го демонът. — И кралицата, и магьосника, и боеца.
— Магьосника трябва да убиеш — каза Илма. — Боецът… — той махна пренебрежително с ръка, — с него можеш да правиш каквото искаш. Но кралицата е за мен. Умът й, разбира се, може леко да бъде увреден от онова, което ще преживее, но моят крал се интересува главно от нейното тяло, от нейното родословие, от способността й да ражда здрави наследници.
— Никое от тези неща няма да бъде увредено — обеща демонът. — Но ще трябва доста време. Щом я уловя, ще се свържа с теб чрез спиритически транс, а ти ще дойдеш пак тук и ще извършиш същите тези неща, които направи днес. Тогава ще ти я предам съгласно споразумението помежду ни.
— Тъй да бъде — съгласи се Илма и махна с ръка. Пламъците изгаснаха и магьосникът отново се намери в каменната колиба, взрян в студената пепел на изгасналия огън. Отвън грачеха двете свраки.
Конан стоеше на пост и оглеждаше осеяната с камъни равнина. Това място не му харесваше. Той харесваше другарите си, не можеше да се оплаче от Елкуина като работодател, но древните каменни редици и кръгове го потискаха. Беше сигурен, че масивните стълбове и плочите върху тях не са дело на хора. Бяха прекалено големи, за да бъдат повдигнати с каквито и да било средства, които можеше да си представи. Бяха неестествено тихи и той беше сигурен, че ги обитават духовете на древните строители. Старият Рерин беше съгласен с него, но Елкуина настояваше, че докато са толкова слаби и заобиколени от толкова много врагове, имат нужда от стената.
Валеше сняг. Конан бе застанал над портата, под малкия сламен навес за часовите.
Чу, че някой се изкачва по стълбата, и се обърна. Кой ли от приятелите му, страдащ от безсъние през тази нощ, идваше при него, за да убие един час в разказване на спомени? Изненада се, когато видя, че е Елкуина.
— Добър вечер — поздрави той, докато пъхаше сабята си в ножницата.
— Доста си нервен, щом вадиш сабя дори когато някой идва откъм крепостта — подхвърли тя.