Колкото и да беше малко кралството й, тя го управляваше умело и се грижеше за добруването на народа си. Конан рядко беше срещал такова нещо. Макар че не беше военачалник, бойците й бяха верни, а това се срещаше още по-рядко. Но най-важното бе, че той я намираше за хубава и беше разочарован от нейното очевидно безразличие към него. Сигурно една кралица не би могла да има трайни връзки с един безпаричен любител на приключения като него, но също така сигурно бе, че от време на време вероятно си позволява по малко приятен флирт. А с кого би могла да флиртува по-добре, ако не с него? Това силно засегна гордостта му.
Видя откъм двореца да се приближава малка светла точка. Беше ли размислила Елкуина? После светлината се превърна в горяща главня — носеше я Атаулф, неговата смяна. Мъжът се заизкачва по стълбата, като се прозяваше и чешеше, стигна под малкия навес и хвърли главнята в мъждеещия мангал.
— Има ли навън някакви следи от неприятел? — попита сънливо Атаулф.
— Ако имаше, досега да си разбрал — сряза го Конан. — Защо се забави толкова? Вече беше започнал да ми замръзва…
— Спокойно, Конан. Аз никога не закъснявам, но при нощното дежурство винаги изглежда така. Върви да спиш.
Конан заслиза по стълбата като мърмореше недоволно. Щеше да й даде да се разбере на тази надута кралица. Зачуди се с коя ли от жените, които отправяха към него погледи, изпълнени с желание, да опита най-напред. Не, сега всички спяха и нямаше да имат желание за развлечение. А той имаше нужда от една добра битка. Или не, онова, което наистина му беше нужно, беше малко сън. Конан отиде в залата и се запрепъва в хъркащите тела по пода. И тъкмо си намери мястото и започна да откопчава ризницата си, когато зад завесата в дъното на залата се чуха писъци.
— Всемогъщи Кром, какво трябва да направи човек, за да може малко да поспи тук? — Той измъкна сабята си и се втурна към завесата. Тлеещите въглени в огнището хвърляха неясна светлина. Без никакви формалности, изисквани при официално влизане при кралица, той разряза завесата отгоре до долу със сабята си и скочи вътре.
Ярка свръхестествена светлина изпълваше стаята. Заслепен, Конан можа да види само някакви движещи се фигури. Чу се животинско ръмжене, после пак писък.
— Елкуина! — извика Конан, вдигнал сабята и присвил очи срещу светлината. — Къде си? — Разнесе се силно монотонно пеене. Спящите в залата, изглежда, се разбудиха, но никой не дойде при Конан. — Елкуина!
Отново не последва никакъв отговор.
Постепенно светлината намаля. Писъците и животинското ръмжене заглъхнаха, но пеенето продължи. Най-после Конан можеше да вижда. Стаята на кралицата беше напълно съсипана, мебелите бяха изпочупени, изпонадрани от нокти. Дънерите, от които беше изградена външната стена, приличаха на изгорени. През зеещата дупка се виждаха отпечатъци от стъпки, които водеха навън през падащия сняг.
Той се огледа кой пее и видя Рерин — магьосникът стискаше здраво с две ръце жезъла си и пееше със затворени очи. Сияние от синя светлина ограждаше стареца и пулсираше и трептеше в такт с напева му.
— Стига си вил, старче! — извика Конан. — Къде е Елкуина?
Рерин стреснато отвори очи и млъкна. Сиянието отслабна.
— Демоните дойдоха! Нахълтаха и се опитаха да отвлекат и двама ни. Аз направих защитно заклинание. То ме спаси, но не можах да спася Елкуина. — Стиснатите му ръце трепереха от ярост и унижение.
— Тогава каква е ползата от теб? — сряза го Конан.
Той отиде до зеещата дупка в дънерите и видя, че краищата им бяха почернели. Но не бяха овъглени, а имаха вид като на разтопени. Конан поклати глава.
— Дървото не трябва да се топи. — Говореше спокойно и безцеремонно, както подобава на боец, но вътрешно беше отвратен от неестествената гледка.
— И демоните не трябва да отвличат кралици — допълни Рерин. — Но се случи. Трябва да го приемем.
Ужасени зяпнали лица надничаха през разкъсаната завеса.
— Вземете си оръжията! — заповяда Конан. — Трябва да върнем Елкуина. — Бойците се раздвижиха с по-малко желание, отколкото биха проявили, ако трябваше да се бият с хора, а не с демони. Конан посочи един коняр и викна:
— Ей, ти! Оседлай няколко коня, бързо.
— Не си прави труд — намеси се Рерин. — Животните никога няма да се приближат до тези същества, нито пък ще тръгнат по техните следи. Трябва да ги преследваме пеша, а не разполагаме с много време.
Конан се върна в залата и си взе наметалото и шлема. После се върна в стаята на кралицата и хвана за ръка стария магьосник.