Бягаше като подплашена кошута, а демоните зад нея се блъскаха в дърветата и ревяха.
Дърветата бяха тъмни и тайнствени, но Елкуина реши да не се плаши от тях. Звуците от преследването отслабваха, но тя не намали темпото, въпреки че гърдите й горяха от напрежение. Елкуина прескочи един малък поток. Стори й се, че водата тече странно бавно.
Най-после, задъхана, тя се строполи под някакъв храст, отрупан с плътни, месести листа, и пропълзя колкото се може по-навътре под него, стараейки се да не диша много силно. Беше почти сигурна, че е достатъчно пред преследвачите си и те не са видели къде се е скрила. С опънати до скъсване нерви Елкуина наостри уши. Чу топуркане на много крака, след това всичко стихна и не се чуваше нищо освен обичайните горски шумове, вярно, много по-различни от звуците в горите, които тя познаваше.
Някакво същество, което се движеше тежко на големи, меки крака, я изкара от полудрямката й. Елкуина се зачуди колко ли време е била в това състояние. Пред очите й притъмняваше и това много я учуди, защото когато се скри беше съвсем будна. Може би се дължеше на преживения шок. Чувстваше се странно сънлива и замаяна. Няколко цвята на растението, под което беше намерила убежище, висяха пред лицето й и излъчваха тежка миризма. Елкуина небрежно се опита да ги отмести и откри, че не може да си помръдне ръката. С нарастващ ужас установи, че цялото й тяло е привързано здраво от някакви корени, които се спускаха от клоните на храста над нея. Ококорена от страх, Елкуина видя, че земята под храста е покрита с кости на животни.
Опитвайки се да не вдига много шум, тя започна да се бори за живота си и постепенно корените отстъпиха. Десетки фини, подобни на косми малки коренчета бяха проникнали през дрехите й и жилеха, когато ги измъкваше от тялото си. Тя благодари на Имир, че минаващото животно я беше събудило преди проклетото растение да я убие.
Елкуина залази на четири крака възможно по-далеч от растението и коренчетата едно по едно заизлизаха от нея. С последно болезнено издърпване успя да освободи краката си, бързо изпълзя изпод храста и се отпусна задъхана и изтощена на земята.
Тъмнината бързо се сгъсти. Миризмата на растението вече не я замайваше. Залезе и последният слънчев лъч, но остана някаква бисерна светлина. Що за място беше това? Тя се страхуваше от демоните, знаеше, че трябва да се страхува и от животни и хора, но не беше предполагала, че ще се страхува и от растения. Никога не беше била така самотна и в такава безизходица. Потрепери, и то не от студ. Къде би могла да отиде? Беше напълно изтощена и въпреки това не се решаваше да заспи, колкото и да й се искаше.
Разтреперена тя стана и се огледа. Красивата й, поръбена с кожички рокля беше разкъсана и разкриваше много повече, отколкото беше прието за една добре възпитана дама от Севера. Светлата й кожа беше покрита с червени следи от изтръгнатите коренчета. Добре поне, че времето беше меко и не беше студено.
Луната се издигна над дърветата и стана по-светло. Приличаше много на луната, с която Елкуина беше свикнала, но изглеждаше доста по-голяма и някак зеленикава. Елкуина никога не беше пътувала далеч от дома си, но беше съвсем сигурна, че навсякъде луната изглежда по един и същи начин.
Тя не можеше нито да надуши, нито да чуе наблизо демони и всички посоки й изглеждаха еднакви, затова реши да тръгне надолу по хълма. В гората имаше много пътеки. Елкуина избра една, която се спускаше покрай бавно течащ поток. Беше съвсем тихо, като се изключеше случайното пляскане на риба, скочила над водата.
Елкуина вървя известно време покрай потока и чак тогава забеляза нещо странно. Наведе се и втренчи очи във водата. Несигурна в зрението си при оскъдната светлина, тя намери едно светло перо и го хвърли в потока. Беше права. Потокът течеше нагоре по хълма. Никой от пътешествениците, с които беше говорила, не беше споменавал за такова чудо в никоя от далечните страни по света.
Напусна пътеката и като в полусън се лута известно време из гората. Болката от ударите в дънерите я разсъни съвсем. Беше ясно, че трябва да си почине, но къде можеше безопасно да го направи? Излезе на една открита горска поляна, на която нямаше никаква растителност с изключение на ниска пружинираща трева, отиде в центъра, колкото се може по-далече от големи растения, и легна. Беше толкова уморена, че не усещаше нито студения въздух, нито нещо друго. Отпусна се и черните криле на съня я обгърнаха.