— Аха, точно това ни трябва. Да тръгваме! — С Елкуина на рамо Конан огледа вратите, през които се излизаше от стаята. Великолепното му чувство за ориентация му подсказа коя от тях води към центъра на замъка и той бързо изскочи от залата.
— Къде изчезнаха? — попита нетърпеливо една от жените.
— Скоро ще се появят — увери Сариса събралите се.
Всички гледаха съсредоточено в голямото огледало, което за по няколко секунди им показваше коридорите на замъка. Варваринът беше излязъл неочаквано от стаята, където Сариса беше оставила Елкуина. Без съмнение доскорошният им пленник трудно би могъл да се ориентира в замъка. Откакто беше напуснал стаята, не го бяха виждали.
Всеки един от присъстващите в залата отговаряше за определен възможен път за бягство извън замъка. Всеки беше приложил много творчество за охрана и залагане на капани по пътя, който пазеше. Имаше много облози за това кой от тях ще хване кимериеца, колко далече ще успее да отиде той и колко време ще мине, докато умре.
Разбира се, бяха определени и някои основни правила. Не трябваше да се използуват отровни газове, нито магии, срещу които обикновен човек като него беше безпомощен. Пленникът трябваше да има някакъв макар и илюзорен шанс да си пробие път с бой, тъй като това умееше да върши най-добре и с това най-много ги развличаше. Ако успееше да преодолее всички прегради, да оцелее и да си пробие път, Сариса щеше да има привилегията да го убие по начин, който си избереше. Но нямаше да му позволят да избяга нито с Елкуина, нито без нея. Това щеше да развали играта.
— Защо не се появява? — каза един мъж, прикривайки с ръка прозявката си. — Цялото това чакане започва да ми омръзва. — В огледалото се появи коридор, блокиран от отвратително изгладняло същество с пипала, очакващо жертва.
— Мен ли чакате?
Сбраните пред огледалото се обърнаха към главния вход на залата. Там стоеше Конан с голата Елкуина, все още провесена на рамото му. Докато те гледаха стреснати и безмълвни, Конан свали Елкуина и я постави така, че тя да вижда всичко.
— Е, ти наистина ни развали играта — надупи се Сариса.
— Във всеки случай правех всичко, за да играя по вашите правила — отвърна Конан.
— Мога да го убия — намеси се Хаста, вдигна ръка и се накани да направи заклинание.
Но преди да започне, Конан прекоси разстоянието, което го отделяше от него, заби сабята си в черепа му, измъкна я и замахна още два пъти. Двамата мъже от двете страни на Хаста паднаха с писък.
Останалите, изглежда, бяха оглупели, неспособни да разберат, че всъщност са атакувани физически от по-ниско развита форма на живот. Конан уби още трима преди някой да се сети да побегне. Кимериецът убиваше с такава бързина и точност, че по-раншният му бой изглеждаше като упражнение. Онези, които успяха да се измъкнат от стаята, се спасиха. Другите бяха безмилостно избити.
Но един, по-точно една, не избяга. Конан, бършейки сабята си от странната на цвят кръв, отиде в центъра на стаята. Там седеше Сариса и галеше обезобразената глава на брат си.
— Ти го уби — каза тя беззвучно.
— Трябваше — отвърна Конан без състрадание. — Много жалко, че ти беше потънала в скръб. Пропусна чудесно зрелище. — Той посочи към странно натъркаляните тела с обърнати нагоре лица. Сребърните им очи бързо губеха блясъка си.
— Трябва да се погрижа за погребалния ритуал на моя брат — каза Сариса.
— Можеш да го направиш и по-късно — отсече Конан твърдо. — Ако те оставя жива.
Той сграбчи дрехата на Хаста и със силно движение хвърли трупа право в голямото огледало. То се разби с трясък, от който замъкът се разтърси до основи. Конан дръпна Сариса и я изправи.
— Покажи ни най-краткия изход оттук, ако искаш да живееш! — изкрещя Конан.
Онемялата Сариса се запрепъва към изхода на залата. Конан вдигна Елкуина, но този път я държеше така, че да може да вижда къде отива.
— Кажи й да ме развърже — обади се Елкуина, този път без да му се присмива.
— Засега предпочитам да останеш завързана — отвърна Конан.