— Трябва бързо да намерим пътя за вкъщи — настоя Елкуина. — Това място ме ужасява, пък и се безпокоя за хората си. Какво ли може да им се е случило?
— Аз пък съм гладен — каза Конан. — Рерин, наклади огън. Скоро ще се върна с дивеч. — И той се шмугна в храстите.
Когато огънят се разгоря, Рерин седна до Елкуина, която се бе загърната с неговото наметало, и попита:
— Какво ще кажеш сега за наемника си?
— Той е като герой от легендите, но е толкова буен, и независим, че се чудя дали служи на мен, или задоволява някаква своя собствена прищявка.
— И все пак е човек с възможности. Ти имаш нужда до теб в двореца да седи крал, а никой от съседните ни крале не ти подхожда. Всеки от тях ще бъде по-лош от този кимериец. Той не притежава кралство, което да погълне нашето, а застане ли начело на твоето войнство, няма да се страхуваш от никакви врагове.
— Може би ще го търпя известно време — отвърна Елкуина, — но някоя нощ, докато спи, вероятно ще го убия.
Десета глава
Ухажванията на северните крале
Тунгианският крал Одок, увил кръглото си туловище в дебели кожи, си духаше на ръцете. Зад него стояха подбрани бойци, а до него в снега беше забито ловно копие. Чакаха големия елен, който гончиите трябваше да прекарат покрай тях. Отдясно се чу звук от мачкане на храсти.
— Еленът идва! — извика племенникът на краля.
— И сам чувам, глупако — отвърна Одок.
Той вдигна тежкото си копие и се приготви. Според старинния обичай кралят пръв трябваше да хвърли копие, а подир него всеки според ранга си.
С облак изригващ мръсен сняг изпод копитата чудесното животно изскочи от храстите. То въртеше очи, изплезило език от умора и страх. Зад него гончиите викаха и тракаха, насочвайки го към чакащите благородници.
Когато тежко стъпващото животно мина покрай тях, кралят пристъпи напред и с всичка сила хвърли копието си. Хвърлянето беше мощно, но несполучливо — острието се отплесна от клонестите рога на елена и животното спря, разтревожено от непривичния удар.
Докато Одок проклинаше, изпаднал в безсилен гняв, еленът се обърна към ловците и с ниско наведена глава се спусна право към тях. Сега животното представляваше много трудна цел. Племенникът на краля, младият Леовигилд, пристъпи напред, направи три крачки, замахна и хвърли копието си. То се насочи безпогрешно към елена, мина покрай рогата и главата и се заби в гърдите под врата. С прерязана шийна артерия и пронизано сърце голямото животно се строполи и зарита безпомощно.
Младият мъж стоеше усмихнат, а околните заръкопляскаха, възхитени от прекрасния удар. Внезапно всички млъкнаха, защото кралят отиде при племенника си с изкривено от ярост лице и със силен удар го повали на покритата със сняг земя.
— Нахално малко паленце! Аз щях да го пронижа, ако ти не ми беше бутнал ръката! Мислиш ли, че не забелязах твоето нахалство! Ти ми отне елена, както искаш да ми отнемеш и трона!
Бойците притихнаха при това несправедливо избухване. Всички знаеха, че никой не стоеше близко до краля и че той не беше улучил целта поради собствената си несръчност, но никой не се осмели да го изобличи. Тези яростни избухвания на Одок ставаха все по-чести с отслабването на силата му поради старост и прекомерно чревоугодничество.
— Несправедлив си, кралю — каза Леовигилд. Лицето на младежа беше бледо от нанесената обида, но той не помръдна от мястото си. — Аз хвърлих копието си, защото беше мой ред. А и всички знаят колко вярно съм ти служил.
— Погрижи се да ми служиш също така и занапред, паленце — каза Одок с възмутително презрение. — Ще мине още много време преди Имир да ме прибере в своите селения и ти да седнеш на моя трон.
Кралят се обърна и високомерно се отдалечи. Той би желал да убие своя племенник, както беше убил всички други съперници за трона, включително и собствените си синове. Но обичаят изискваше да определи наследник, а Леовигилд, единственият син на убития му брат, беше последният останал мъж от кралския род. Ако убиеше момчето, царедворците щяха да се почувстват свободни да се отърват от Одок и да изберат на мястото му някой измежду тях. Докато беше дете и юноша, момчето не беше заплаха за него, но сега вече беше мъж и Одок трябваше да направи нещо с него.
Някои от бойците понечиха да помогнат на Леовигилд да стане, но той отмахна ръцете им.
— Не трябваше да допускам такъв удар дори и от краля — каза младежът. Чувстваше се унизен пред бойците.