— Какво можеш да направиш, освен да споделиш съдбата на мъжете от твоя род? — рече един прошарен царедворец. — Трябва да изчакаш благоприятния момент, дете. Той няма да се забави много.
Вечерта, след пиршеството, Одок отпрати от залата всички освен най-близките си бойци. С рогове пълни с вино те очакваха да чуят думите на своя господар. Дебелото му тяло изпълваше големия трон, малките му свински очички бяха потънали в тлъстина. Очите му за момент се спряха върху Леовигилд. Младият човек отвърна смело на погледа му. Леовигилд беше красив русокос мъж, къса мека руса брада обграждаше волевата му челюст. Очите му бяха ясни и сини, за разлика от помътнелите, кръвясали очни ябълки на краля. Одок завиждаше на младостта, силата и красотата на младежа толкова, колкото се страхуваше от неговата амбиция и начина, по който бойците все по-често се обръщаха към Леовигилд за съвет и одобрение.
— Бойци мои — започна кралят, — време е да изготвим планове за бъдещето на кралството. Вече години наред ни заплашват два неприятелски народа: камбрийците на кралица Елкуина и торманците на Тотила. — Той почти изсъска последните думи, опитвайки се да прикрие страха си от Тотила с маска на презрение. Завиждаше на начина, по който Тотила, обикновен главатар на разбойници, беше успял да превърне своята банда в силно кралство, докато той самият, наследил кралство от баща си, едва успяваше да го поддържа с убийства и коварства. — Разбира се, аз отдавна щях да унищожа и двамата, ако не бяха техните проклети магьосници, Рерин и Илма. Нека турим край на приказките, че съм неразумен човек. Аз предложих на кралица Елкуина почтен брак. С нейните земи и хора присъединени към моите, никой от двама ни нямаше да се страхува от никакъв враг. Но прие ли моето предложение тази неразумна жена, както сториха това първите ми три жени? — Той огледа царедворците си и удари с юмрук по страничната облегалка на трона. — Не, не го прие! Тя се държи така, сякаш аз, Одок, крал на тунгианците, съм някой нещастен роб, а не могъщ крал, чийто род може да се проследи до самия бог Имир! — Кралят с усилие се успокои, после продължи: — Аз понесох това унижение и високомерие с търпение, каквото никой друг мъж не би проявил. Сега обаче вече настъпи време да се действа. Преди няколко седмици научих, че Елкуина е изчезнала при неестествени обстоятелства. — При тази новина царедворците зашушукаха. — Не се съмнявам, че това е дело на любимия магьосник на Тотила, Илма. Хората на Елкуина са се затворили зад оградата си от колове и са без водач. Между тях няма човек с кралска кръв, затова те чакат да се върне кралицата. Мисля, че ще има дълго да чакат. Сега е моментът да ги нападнем и завладеем, преди това да стори Тотила.
Сред присъстващите бойци се чу силно одобрително ръмжене. Каквито и да бяха техните съмнения относно странното поведение и отслабващата сила на краля, те бяха уверени в неговата алчност и хищническите му инстинкти. А тези качества те всички одобряваха. През младежките си години Одок беше добър военачалник и може би в този негов план имаше нещо от някогашната му мощ. В края на краищата кралете живеят като ограбват съперничещите им крале и по-добре тунгианците да погълнат камбрийците, отколкото това да сторят омразните торманци.
— Не съм съвсем сигурен, че това е най-добрият ход, чичо — каза Леовигилд. Старият крал го погледна с неприкрита омраза, но младежът продължи безстрашно: — Според мен е подло да нападнем народа на кралица Елкуина, докато нейната съдба е неизвестна. Великите народи не трябва да се отнасят по такъв начин един към друг.
— Така ли? — отвърна Одок със застрашително благ глас. — И все пак точно това е начинът, по който винаги сме се отнасяли помежду си тук, на Север, и ние благородниците, и обикновените хора. Слабите биват поглъщани от силните. Така стоят нещата, както аз съм ги научил от моя баща и той от неговия, и така е било винаги от времето на войните между боговете и великаните.
При тези думи мнозина кимнаха, защото като се изключеше силата, традицията беше единственият закон. Въпреки това имаше и други, които искаха да чуят какво има да каже Леовигилд.
— Аз мисля, че това е неразумно. Съгласен съм, че е добре да сме силни и жестоки, защото иначе как може един народ да оцелее? Но според мен е добре да бъдем и разумни и да проявяваме по-голяма прозорливост. Ето моя съвет: ако сега отворим война на камбрийците, и двата народа ще загубят бойци и ще бъдат по-слаби, когато избухне неизбежната война с Тотила. Вместо това защо не проводим пратеници при камбрийците и да им предложим съюз срещу Тотила до завръщането на Елкуина? Това може да доведе до два еднакво добри за нас резултата: ако Елкуина не се върне, след време камбрийците ще трябва да те признаят за свой крал, тъй като няма да имат крал, и ще се бият на наша страна. Ако ли пък Елкуина се завърне, как ще може отново да отхвърли молбата ти, след като си бил спасител на нейния народ? Всъщност именно нейният народ ще поиска и тя ще трябва да те вземе за съпруг.