Тези мъдри думи, изречени от един толкова млад човек, бяха посрещнати с голямо одобрение.
Ако не беше това бурно одобрение и ако момчето беше споделило насаме с Одок този план, той може би щеше да го приеме и да го представи като свой. Но сега това само увеличи гнева му.
— Женски думи, думи на слабак! Ще приемат ли свирепите тунгианци думите на такъв глупак? Такъв страхливец не може да принадлежи на кралския род… и аз ще те премахна от него! — Одок скочи и понечи да измъкне сабята си, но царедворците се спуснаха, спряха го и го върнаха насила на трона.
— Най-добре е да се махнеш оттук, момче — каза един старец на Леовигилд. — Няма да позволим на краля да те нарани, но не можеш да останеш тук повече.
С посивяло лице Леовигилд излезе от залата. След малко Одок се успокои и царедворците го пуснаха.
— Това момче ме изкарва от кожата ми — промълви най-после кралят. — Най-добре е да го изгоним. Той е толкова коварен, колкото и страхлив. Благодаря ви, че ме спряхте — добави той лицемерно. — Не бих искал да пролея кралска кръв, па макар и на един толкова непочтен човек.
Бойците посрещнаха думите му с красноречиво мълчание.
— Но какво ще правим с традицията, кралю? — попита един начумерен мъж. — Сега нямаш наследник. Народът иска да има наследник за трона, иначе може да възникнат безредици.
Одок притеснено се размърда на трона.
— Нима мислиш, че съм толкова стар, за да не мога да реша този въпрос както трябва? Щом решим проблема с камбрийците, ще си взема нова жена — било Елкуина, било някоя друга. И до една година ще имате наследник, кълна се.
— Това ни радва, кралю — каза същият мъж. Одок не беше сигурен дали в гласа му няма подигравка. — Обаче какво ще правим с онзи чернокос боец на Елкуина, за когото чухме? Дали този човек няма да ни създаде неприятности?
Щастлив, че е избягал от темата за наследник, Одок отговори:
— Разговарях с търговеца Дооз за този човек. Той е просто обикновен наемен войник, авантюрист, далеч от своята родина, без приятели и роднини тук. Изглежда, притежава някакви умения да борави с оръжия и с малко късмет е успял да съсече Аджилулф. Чух също, че е изчезнал през същата нощ, през която са изчезнали Елкуина и магьосникът Рерин. Това е още едно основание да нападнем сега. Камбрийците са изгубили своята кралица, най-добрия си боец и магьосника си. Кога отново ще ни се удаде такава възможност? — Той погледна наоколо и видя единствено лица, жадуващи за бой. — Погрижете се да наточите оръжията си. — После се обърна към най-доверения си васал, Уедга: — Иди по всички отдалечени имения и събери бойците. Вече много години как не сме водили война през зимата, затова им напомни всеки да си носи сушена храна най-малко за две седмици. След това ще пируваме със запасите на камбрийците!
При тези думи се чу бурен рев и нещастният Леовигилд за момент беше забравен. Одок се облегна на трона и се усмихна доволно. Малко бяха проблемите, които не можеха да се решат с война и перспектива за плячка.
Леовигилд язди много часове, без да знае накъде се е запътил. Никой от двореца не го преследваше, никой не го беше безпокоил, докато товареше малкото неща, които притежаваше. Бързата смърт от ръката на хората на Одок може би беше за предпочитане. Той беше изгнаник, прогонен от родното огнище и от двореца, лишен от защитата на племето. На Север човек без род или семейство фактически беше осъден на смърт.
Малкият му рунтав кон търпеливо газеше снега, от ноздрите му излизаха две струи пара. Гривата и опашката метяха снега, когато животното нагазваше в големите преспи; копитата му хрущяха по твърдата кора, образувала се през големия студ.
Къде можеше да отиде? Имаше два коня, сабя, добре изработени от бронз шлем и ризница. На товарния кон бяха ловджийските и официалните му дрехи, две дълги копия за промушване, едно късо копие за хвърляне и боядисаният дървен щит, украсен с пера. Това, заедно с дрехите на гърба му, беше цялото му имущество. Нито за миг не му мина мисълта да потърси защитата на някой земевладелец и да се наеме като работник. Гладуването беше за предпочитане. Един въоръжен боец с кралска кръв винаги би могъл да се присъедини към бандата на някой главатар. Това поне щеше да бъде достойно, но трябваше да стане далеч оттук, а сам човек едва ли можеше да оцелее през едно дълго зимно пътуване. Освен това той бе законен наследник на краля на тунгианците и нямаше никакво намерение да се отказва от това си право.