Мрачните му мисли се насочиха към Елкуина от Камбрез. Според съобщенията тя сега беше също беше в някаква форма на изгнание. Ако причина за това бе отвратителният Илма, положението на Елкуина беше много по-ужасно от неговото. Леовигилд никога не я беше виждал, но беше чувал да казват, че била много красива. Мисълта за женитбата на такава хубавица с неговия чичо беше отблъскваща, макар че почитта и лоялността му забраняваха да изрази тази си мисъл, докато беше в двора на Одок.
Леовигилд не искаше да среща нито торманците, нито камбрийците. Времената бяха по-несигурни от обикновено и нямаше никакъв закон, който да защитава самотните странници. Ако го хванеха в плен, сигурно щяха да искат да се позабавляват с него преди да го убият, а пък страхливите в боя често са адски изобретателни при измъчване на пленници…
Леовигилд си спомни за една малка долина сред хълмовете на север. Беше я открил преди години, когато ловуваше самичък. Беше необработена и се простираше покрай лошо определената граница между земите на камбрийците и тези на торманците. Ако можеше да се промъкне покрай двата народа, без да го открият, би могъл да намери място да се скрие и може би да се наеме при някой малък главатар, докато дойде време да се върне, за да потърси наследствените си права. Одок сигурно нямаше да живее още много.
Тази нощ той спа на земята близко до долината. Мястото беше диво, посещавано единствено от ловци или пастири, които търсеха изгубен добитък. С кремъка и огнивото, скътани в торбичката на колана, накладе огън. Малка беше вероятността да бъде видян от някого на това диво място.
Тъкмо се канеше да си легне в топлите наметала, когато съгледа между дърветата край долината да трепкат призрачни светлини. Ръката му инстинктивно легна върху защитния амулет, окачен на врата му, и той бързо произнесе заклинание, което да го предпази от злото. Светлината не се приближи и не изглеждаше по-опасна от огъня пред него, който се беше превърнал в малка купчина въглени.
— Имир! — промърмори Леовигилд шепнешком. — Нима съм дете, криещо главата си от страх да не му отрежат къдриците?
С кратък, пресилен смях Леовигилд се уви в наметалото си и скоро заспа. Нищо не го безпокоеше, но сънят му беше на пресекулки, нарушаван от неясни, тревожни видения.
Следващата сутрин, възседнал отново коня си, Леовигилд се взираше в потъналата в растителност долина. Там снегът беше малко, поради плътния покров от дървета. Въпреки това мястото изглеждаше лошо. Трябваше да положи доста усилия, за да накара конете да влязат в тази обрасла долина. Когато по-рано беше идвал тук, не беше на кон, а и беше посред лято, но дори и тогава тъмнината на клисурата го потискаше. Преди години, като юноша, беше прекарал цяла сутрин в преследване на един ранен елен, а после, когато следите на елена свършиха в кръв и смачкани храсти, бързо се беше върнал. Някакъв ужасен хищник живееше в долината, но сега Леовигилд беше вече зрял мъж и по-добре въоръжен.
Въздухът беше неподвижен и по-топъл, отколкото извън долината. Растителността също беше различна. Тук вместо бор и ела преобладаваше широколистният дъб. Дърветата бяха още млади, но много нагъсто. Навътре младата гора проредя и язденето стана по-леко. Дъното на долината беше неравно, в средата, по песъчливо дъно, течеше малък поток. Гъстата растителност от млади дървета и лози, големите, покрити с мъх скали — всичко това придаваше на долината някаква неподправена красота, помрачавана от тъжния полумрак.
Леовигилд се оглеждаше за дивеч, за да попълни оскъдните си запаси в дисагите, но не видя много следи от големи животни, а дребните спяха зимен сън. Въпреки това Леовигилд държеше лъка си опънат, хванал увитата с кожа ръкохватка от тисово дърво.
Вече започваше да съжалява за решението си да дойде в тази долина. Хората на Тотила и Елкуина наистина никога не биха го срещнали тук, но имаше вероятност да срещне дракони и гиганти. Въображението му си представяше гъсталаците и пещерите, населени с вещици, а зад покритите с мъх скали му се привиждаха рунтави джуджета, които се криеха да не ги съзре. Леовигилд се опита да се отърси от това несвойствено за него настроение.