— Глупав самохвалко! — изрева ездачът. — Имаш късмет, че този търговец се радва на покровителството на краля. Но се пази да не те срещна извън този дом. — И без да даде възможност на Конан да му отговори, той обърна коня си и излезе от двора, последван от другите.
— Постъпката ти беше доста рискована — каза Дооз, щом успя отново да си поеме дъх. — За тези думи можеха да те съсекат, без да им мигне окото.
— А според теб какво трябваше да направя? Да им се предам като стока за продан? Освен това нямаше от какво да се страхувам. Този с гарвана на шлема, макар и целият в бронз, е просто самохвалко. Пет пари не струва. — Той удари Дооз по рамото и търговецът чак залитна. — Хайде, приятелю, време е за вечеря. Утре сутринта тръгвам да си търся щастието.
Втора глава
Кралицата на снеговете
Конан вървеше на север. Точно сега дворецът на крал Одок не изглеждаше най-доброто място, където да изтъргува уменията си на боец, но това не го тревожеше. Би могъл да опита и при крал Тотила. Работодателите много не се различаваха. Вече бяха изминали три дни, откакто беше напуснал факторията на Дооз. Подпирайки се на копието си, той вървеше по виещия се през смълчаната гора път. Предната нощ беше паднал дълбок сняг и Конан се чувстваше щастлив, че приятелят му бе настоял да вземе дебела наметка, блуза за под туниката и вълнени панталони. Доскорошното му пребиваване в меките земи на юг бе понамалило вродените му съпротивителни сили към студа. В кимерийския му род щяха да поклатят състрадателно глави, ако го видеха така дебело облечен в такова топло време.
По тези ниски хълмове боровете бяха гъсти. Горската тишина се нарушаваше съвсем рядко единствено от зловещия вой на вълците, но това не го тревожеше. Зимата току-що беше започнала и вълците не бяха толкова изгладнели, та да нападнат човек; във всеки случай въоръжен боец, силен като него, нямаше основание да се страхува.
Конан вървеше доволен и дори щастлив. Северните страни бяха негов дом и макар съблазнителният юг да беше привлекателен, тези студени земи му допадаха повече. Той знаеше, че напролет ще пощурее от скука и копнеж за топлите южни земи, но сега беше готов за зимен бой в тази северна пустош. Все пак му потрябваха няколко минути, за да разбере, че звънът на оръжия, който му се счува, не е само в неговата глава, а е истински.
Конан се усмихна и се затича натам, откъдето идваха тези звуци. Песента на удрящи се оръжия беше любимата музика на неговия живот. Дори отдалеч можеше да различи звука на желязната сабя, захапваща бронзова ризница, пеещия крясък на железния връх на копието, плъзгащо се по шлема, глухото тракане на стоманените оръжия в дървен щит. Виковете бяха силни и продължителни. Той разбра, че се бие малка група — или голяма, която вече привършва боя. Доколкото познаваше северняците обаче, в тази група нямаше непохватни хора.
Изкачи се на едно възвишение и видя под него тясна долина, през която се виеше път. По средата на пътя облечени в бронз бойци се биеха жестоко. Конан разгледа внимателно биещите се, за да разбере дали си заслужава да се присъедини към едната или към другата страна.
Докато се спускаше от хълма, започна да различава подробности. Биещите се мъже се бяха скупчили около двама души — мъж със сива брада и жена. Нападателите бяха по-многобройни, но на външен вид приличаха на защитниците. „Затова в цивилизованите армии се използуват стандартни униформи и ливреи“ — помисли си Конан.
Вече се готвеше да седне и да се порадва на зрелището, когато погледът му се спря върху един от нападателите. Конан позна шлема с гарваново украшение на човека, който си бе позволил да се отнесе към него като към стока за продан, и това го накара да вземе решение.
Конан се спусна по склона с такъв страхотен кимерийски боен вик, че биещите се спряха да крещят. Някои от атакуващите се обърнаха да го видят, а един дори тръгна към него с високо вдигнат щит. Без да спира, Конан хвърли копието си. Човекът вдигна щита, за да го спре, но желязното острие мина през дървото, прониза го под брадичката, разцепи я на две и излезе цяла педя от врата му.
Боецът с гарвановото украшение на шлема също съгледа Конан и извика:
— Чужденецо! Предупредих те да не напускаш имението на търговеца, глупако! Сега ела да посрещнеш смъртта си.
— Поднеси ми я лично, мерзавецо — извика Конан и се усмихна. — Аз съм Конан от Кимерия и мога да победя когото и да било от вас!