— Приказки за сплашване на деца — промърмори той. — От хората трябва да се плаша, а не от таласъмите от древните легенди.
След като се поуспокои, Леовигилд подкара коня напред и скоро стигна до една голяма пряспа — първата, която срещаше, откакто беше влезнал в долината. После отведнъж се случиха много неща. Докато заобикаляше с коня пряспата, снегът избухна, запращайки надалеч бели буци.
Конят на Леовигилд отстъпи назад пръхтейки и хвърли на земята младежа с такава сила, че почти го зашемети. Над него се беше надвесило кошмарно същество: главата с формата на клин се издигаше високо на гъвкав хобот, дебел колкото човешко тяло. Немигащи очи с полегати зеници гледаха враждебно безпомощния Леовигилд и той знаеше, че няма никакви шансове срещу този звяр, съществуващ още от сътворението на света.
— Снежна змия! — ахна стъписаният Леовигилд.
Мнозина пътешественици твърдяха, че са виждали гигантски, покрити с бяла козина змии на север в горския пояс, където слънцето не изгрява половин година, нито пък залязва през другата половина, но той никога не беше чувал да се говори за такива змии в горите на неговия народ.
Товарният кон на Леовигилд побягна, но ездитният трепереше, парализираш от ужас, и докато Леовигилд лежеше неподвижен, примитивният мозък на змията беше привлечен от уплашеното животно. Тя отвори уста, от зъбите й покапа жълта слуз и засъска върху снега. Звярът се стрелна напред и Леовигилд чу как пронизителното цвилене на обреченото животно секна, последвано от ужасния звук от чупене на кости.
С болезнени усилия младежът се повдигна, взрян в гърчещото се, покрито с бяла козина колело, от което се подаваха усуканите крака на неговия кон. Тръпки на ужас пробягаха по гърба му, когато змията отдръпна глава от гърчещата се маса и разтвори уродливите си челюсти. Главата на коня, после част от предницата изчезнаха в зейналата паст и младежът разбра, че чудовището възнамерява да погълне коня цял.
Разбра и че сега може да избяга. Макар и толкова огромно, на чудовището щеше да му е необходимо време, за да погълне цял кон. Той размърда ръце и крака. Нямаше нищо счупено, но всичко го болеше. Не можеше да тича, но можеше да пълзи, макар и мъчително, на ръце и колене.
Повлече се по земята, а змията се обърна, впери в него парализиращия си поглед и тръсна глава, опитвайки се да се освободи от трупа, но извитите назад зъби не го пускаха. Трябваше или да погълне коня, или да умре с трупа му между челюстите. Постепенно змията изгуби интерес към по-малката плячка и продължи да поглъща коня. Леовигилд се хвана за една малка фиданка, изправи се и изохка от облекчение, макар да се чувстваше така, сякаш върху му се беше стоварил дворецът на крал Одок. Докато се придвижваше бавно нагоре по склона на долината, направи равносметка на положението. Ако когато тръгна се чувстваше беден и изоставен, сега беше много по-зле. Имаше единствено дрехите на гърба си, сабята и ножа, и относително здраво тяло. Товарният му кон с останалите вещи беше някъде из гората. С малко повечко щастие би могъл да си ги възвърне. Само мисълта, че можеше да завърши като храна на змията, го възпираше да прокълне лошия си късмет.
Леовигилд се спря да си поеме дъх, с мъка се наведе и докосна земята.
— Всемогъщи Имир, благодаря ти, че се отървах толкова леко — промълви младежът. Подозираше, че Имир не проявява никакъв интерес към неговите дела, но нямаше да му навреди, ако е в добри отношения с боговете.
— Благочестиво чувство за един толкова млад мъж — чу се глас.
Леовигилд се обърна, но не видя никого.
— Покажи се!
— Тук съм, пред теб.
Той се взря в полумрака на гората и съзря на няколко крачки пред себе си обрасъл с мъх камък със странно неправилен вид, подобие на човешко лице под дълги кичури лишеи, които се спускаха от върха на камъка. В дълбоките, потънали в сенки вдлъбнатини просветваха чифт немигащи очи. По друго време сигурно щяха да го побият тръпки от ужас, но толкова скоро след срещата със снежната змия му беше само любопитно.
— Що за същество си ти? — попита той.
— Бих могъл да ти задам същия въпрос, глупако.
Сега Леовигилд можа да види, че върху камъка седи малък, съсухрен, изкривен човек. Тялото му беше толкова усукано и неправилно, че приличаше повече на част от заобикалящата го гора, отколкото на жив човек, и дали беше покрит с парцаливи дрехи, коса или мъх беше също толкова несигурно.