— Аз съм Леовигилд, наследник на господарството на тунгианците. Една голяма бяла змия погълна ездитния ми кон, а товарният побягна и сека го търся.
— И какво те е накарало да дойдеш в това място, избягвано от хората още от времето, когато твоят род за първи път дойде на тези гористи хълмове? — Една несъразмерно голяма възлеста ръка се появи изпод парцалите и почеса кафявата като кора на дърво буза.
— Моята работа не те засяга. Търся проход нагоре по тази долина и възнамерявам да замина след два дни на север. Поне такова беше намерението ми. Загубата на конете може да ме задържи малко по-дълго.
— Може да ти се наложи да останеш много по-дълго, отколкото възнамеряваш — отвърна грозният малък човек.
Смутен, Леовигилд си спомни за старите легенди, които беше слушал като дете, за места неопознати от човека. Говореше се, че имало могили и хълмове, където непредпазливите пътешественици били привличани от загадъчни светлини или музика да прекарат една-единствена нощ на празненство с мънички хора, а при зазоряване ставало ясно, че са минали двадесет или повече години.
— Ще се опиташ ли да ме омагьосаш? — Ръката му се премести върху дръжката на сабята. След срещата със змията Леовигилд не беше в най-добрата си форма, но не се съмняваше, че би могъл да победи това джудже.
Съществото са засмя и смехът му прозвуча като триене на два камъка един о друг.
— Отсрочката на смъртта е най-дългото забавяне от всички. Вашата човешка раса живее малко. — Съществото говореше спокойно като човек, който никога не се е притеснявал, че времето минава много бързо.
— Трябва да намеря товарния си кон — каза Леовигилд нетърпеливо. — Това е твоя долина и ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш да го потърся. Ако пък не искаш да ми помогнеш, поне не ми пречи. — Болезнено и сковано той се обърна и тръгна.
— Не бързай толкова, младежо.
Леовигилд се обърна и видя джуджето да слиза от камъка. Изправено, то стигаше едва до кръста му. По дългите му ръце се виждаха силни сплетени мускули и младежът вече не беше толкова сигурен, че ще може да го победи.
— Хайде да тръгваме и да намерим твоето животно. Гарантирам ти, че в тази гора няма да можеш да оцелееш сам.
Джуджето вдигна на рамо една тояга — дебела дъбова сопа, завършваща на края с топка и дълга колкото крака на Леовигилд, стара и излъскана от употреба. Държеше я с такава лекота, сякаш беше върбова вейка. Тръгнаха. Набитите крака на джуджето с лекота, придобита от дългия опит, стъпваха уверено върху неравния терен.
— Какъв човек си ти? — попита още веднъж Леовигилд. — Никога не съм срещал хора като теб, въпреки че живееш толкова близко до моята родина.
— Аз изобщо не съм човек. Аз съм нибелунг и моят народ живее по тези северни земи много преди да дойдат хората с дълги крака и кратък живот. Вашата раса рядко ни е срещала, защото ние искаме така. Тази долина има такъв вид, че малцина имат желание да идват насам, а онези, които лагеруват наблизо, биват измъчвани от необичайни сънища. Тези пък, които дръзват да влязат, бързо си отиват, изплашени от странни, необясними страхове.
— И с мен е същото — призна Леовигилд, като кимна. — Аз влязох само защото не посмях да мина през земите на моите врагове. — Думите излязоха от устата му преди да може да ги спре. Той нямаше намерение да разкрива положението си на беглец.
— Може да се окаже — каза малкият човек, — че ние, живеещите в тази долина, ще можем да ти помогнем. Аз се казвам Хюгин. Дръж се близко до мен, младежо Леовигилд. Много неща в тази долина, които ти се струват безобидни, за теб крият опасност.
— Вече се срещнах с една заплаха на това място — отвърна Леовигилд.
— Да. И ако ти не можа да съгледаш такова огромно същество като снежната змия, как ще можеш да видиш други, които са малки, но са също така смъртно опасни? — Рунтавите вежди на джуджето подскачаха нагоре-надолу като крила на прилеп.
— Как е дошло това същество в тази малка долина? — запита Леовигилд. — Това са същества от най-старите наши легенди и за тях се казва, че живеят само в страните на вечния сняг в най-далечния Север. — Те се покатериха върху купчина паднали дънери, свидетелство за някаква силна буря през отминалите години.
— Същества като това са останали по тези земи от древността — съгласи се Хюгин. — Някога те бяха много и широко разпространени. В далечното минало, забулено в тайните на времето, много по-отдавна, отколкото вие, хората, можете да помните, светът беше покрит с вечен сняг и дебели ледове. Тогава на земята господстваха същества като снежната змия и големи космати слонове, и гигантски бели човекоподобни маймуни. Снегът се оттегли на север и с него големите снежни животни. Съвсем рядко обаче някакъв древен инстинкт разбунва мозъка на някое от тези безпощадни същества и те идват на юг. След време пак се връщат на север, неспособни да понасят горещината или да си намират храна, която им харесва. Змията щеше скоро да се върне, но с твоя кон тя добре се е нахранила и сега ще прекара много дни в сън.