На Леовигилд му се струваше невероятно, че на не повече от един час път от двете страни на тази долина растат познатите му от неговата родина борови гори. Това беше отрязък от друго време и място, поставен сред привичната околна среда.
Не всички опасности бяха толкова чуждоземни, както снежната змия. Хюгин тихо му посочи гнездо с усойници в една дупка до малкия поток. Бяха от вид, който Леовигилд никога по-рано не беше виждал. Ако не беше предупреден, може би щеше да стъпи посред тях. От време на време стъпките в калта показваха, че все още са по следите на неговия товарен кон.
По обяд внимателно заобиколиха един гъсталак, от който идваше равномерно сумтене. Леовигилд не можа да се въздържи да не надникне, въпреки че Хюгин мълчаливо го предупреди да не се доближава. За своя изненада видя един спящ глиган, голям колкото бивол. Бивните бяха по-дълги от ръката му. Леовигилд съжали, че копието за глигани не е в него, но добре разбираше, че всичките копия за глигани и всички мрежи в ловните хижи на Одок няма да са достатъчни, за да убият този ужасен звяр. Във всеки случай биха загинали много ловци.
Изведнъж Леовигилд се сети нещо.
— Хюгин, преди няколко дни кралицата на Камбрез изчезна. Казва се Елкуина и се говори, че е много красива. С нея може би е и един воин, грамаден чернокос чужденец, за когото съм чувал, че е необикновено сръчен със сабята. Да са се мяркали насам?
— Не — отвърна Хюгин. — Ако бяха дошли в тази долина, щях да чуя.
— Това е лошо — каза Леовигилд и на челото му се изписа разочарование.
Рунтавите вежди още веднъж се вдигнаха нагоре.
— За теб като че ли е много важно къде е тази красива кралица.
— Истината е, че бих дал много да науча къде е, ако все още е жива. Това е важно за моя народ.
— Както и за теб — отвърна Хюгин и се засмя дрезгаво. — Ще те заведа при един човек, който може би ще може да ти каже нещо не само за твоята изгубена кралица, но и за много други важни неща. Само последвай стария Хюгин.
— При кого ме водиш? — запита Леовигилд. Хюгин обаче не каза нищо повече.
Докато вървяха на север, долината стана по-широка, а дърветата — по-високи. Стигнаха до една просека и Леовигилд видя товарния си кон да стои до един голям дъб и кротко да пасе сухата, пожълтяла трева. После откри, че животното е завързано за една фиданка.
— Кой е хванал коня ми и го е завързал? — попита той.
— Скоро ще разбереш. — Малкият човек се заклати към дънера на дървото, където лежеше един прашен вързоп. Леовигилд го разгледа внимателно и установи, че в него са всичките му вещи, които носеше товарният кон. Сега поне не беше съвсем без нищо.
— Кого ми водиш, Хюгин? — Леовигилд се огледа да види чий е този глас. Не обичаше безплътни гласове. — Качете се горе — покани ги гласът. Беше женски и идваше от дървото над тях. Леовигилд вдигна глава, за да огледа клоните над главата си.
В по-ниските гъсти клони върху малка платформа имаше колиба. От огнище, което не можеше да види, се издигаше тънка струйка пушек. Говорещият обаче не се виждаше.
— Покажи се! — извика Леовигилд.
— Ела в къщата ми, ако искаш да ме видиш, младежо.
Стори му се, че гласът прозвуча леко развеселен. Това беше добре, защото иначе щеше да подозира, че в тази покана се крие някаква хитрост. Сред неговия народ, когато един човек отиваше в дома на друг, заставаше на открито и, ако намеренията му бяха честни, съобщаваше за себе си високо. После домакинът излизаше от дома си невъоръжен или най-малкото с ръце далеч от оръжията си и поздравяваше посетителя. Обитателите на тази долина имаха странни обичаи, или поне на него така му се струваше. Успокояваше го само фактът, че гласът беше женски, но това беше резултат на неговата младост и липса на опит.
От дънера на дървото стърчаха отсечени клони, разположени така, че бяха удобни за качване. Въпреки дългата сабя на кръста Леовигилд се изкачи чевръсто до малкото жилище — който ходи на лов за глигани и мечки в горите на Севера, трябва да може да се катери бързо по дървета. Когато обаче видя жената, кръстосала крака на входа на колибата, едва не падна от малката платформа. Само ловкостта му го спаси от лошо падане и, което е още по-лошо, от загубване на достойнство.