Леовигилд беше очаквал женско копие на съсухрения и изкривен, грозен малък Хюгин. Вместо това видя млада, много красива жена. Тя не само че не беше облечена в грубите дрехи на нибелунгите, но въобще нямаше никакви дрехи. Младежът се притесни и обърка.
— Ела и седни при мен — каза жената. Гласът й бе по-развеселен отпреди малко.
Леовигилд се подчини, неспособен да откъсне очи от нея. Освен дето беше гола, тя беше и такава жена, каквато не беше виждал дотогава. Косата й беше гарвановочерна, голяма рядкост за Севера, а кожата й толкова светла, че изглеждаше прозрачна. Лицето й беше триъгълно, с широки скули и големи полегати очи с цвят на смарагд. Тялото й беше малко и стройно, но гърдите й бяха едри и твърди, а бедрата — добре закръглени под тънкия кръст.
Леовигилд преглътна няколко пъти преди да може да овладее гласа си.
— Аз… благодаря за любезната покана… госпожо.
Никога през живота си не се бе чувствал толкова глупаво. Учуди се как ли тази жена не замръзва. Вярно, че долината беше малко по-топла от горите отвъд, но въпреки това беше студено дори за един кален северняк като него.
— Изглеждаш ми неспокоен, младежо — каза тя.
— Така е, госпожо. В моята родина човек не среща често голи жени. Пък е и доста студено.
— О, разбирам. Не се бой, ние не се страхуваме от студа като вас.
Леовигилд много искаше да променят темата.
— Хюгин ми каза, че ти може би ще можеш да ми помогнеш по някои въпроси, които ме тревожат. Не желая да се натрапвам, но ще ти бъда много благодарен за всяка помощ.
— И каква форма може да приеме тази благодарност? — Зелените й очи бяха непроницаеми. Той не знаеше дали тя му се подиграва, или трябва да приеме думите й на сериозно. Вярно, изражението й беше сериозно, но спокойно можеше да крие и подигравка.
— Сама виждаш, аз притежавам много малко неща — отвърна той, — но съм готов да ти дам каквото ти хареса.
— Не се бой — отговори тя. — Няма да ти поискам нещо, което не ти се дава.
Жената извади от една кошница, изплетена от върбови клонки, няколко късчета кора и ги хвърли върху въглените, които тлееха в малкото каменно огнище пред нея. Вдигна се облак ароматен пушек. Жената вдъхна дълбоко.
Леовигилд почувства боцкаше в ноздрите от пушека, след това непривично зашеметяване. От очите му потекоха сълзи, той примига и видя жената с нова острота и яснота, сякаш светлината беше станала някак си по-силна.
— Как се казваш? — попита безцеремонно младежът.
Тя беше затворила очи, но сега клепачите й се вдигнаха и смарагдовите очи го погледна студено.
— Истинското ми име не трябва да знаеш, защото това ще ти даде власт над мен. Можеш да ме наричаш Аталия. Произхождам от раса, древна като тази на Хюгин. Неговите хора са на земята и във водата, моите са във въздуха и огъня. На нас са ни известни тайните на миналото и на бъдещето. Сега казвай какво искаш да научиш.
Леовигилд беше слушал за магьосници и пророчици, които предсказват бъдещето и правят магии, но винаги беше смятал, че повечето от тях са фантазьори, шарлатани или малоумни. Тази жена беше различна. Макар лицето и тялото й да бяха невероятно красиви, тя му беше толкова чужда, колкото и джуджето Хюгин. Може би тя наистина притежаваше дарбата да предсказва, но легендите и поемите на неговия народ бяха пълни с герои и крале, полагали неимоверни усилия да избегнат предсказаното им нещастие. Обаче действията, които бяха предприемали, за да избегнат предсказанието, само бяха спомагали за неговото осъществяване.
Това според него означаваше, че боговете не искат смъртните хора да знаят много за бъдещето. А миналото не го интересуваше. В настоящето обаче имаше много неща, които го смущаваха. Може би бог Имир и по-малките богове нямаше да се разсърдят, ако той научи повече за онова, което става извън тази малка долина.
— Къде е Елкуина, кралицата на камбрийците? — попита Леовигилд.
Клепките на Аталия са затвориха, тя вдъхна дълбоко от пушека и след дълго мълчание заговори бавно, с глух глас.
— Тя е на място, което не е нито в тази долина, нито в света, който познаваш.