Леовигилд се разочарова. Жената говореше със загадки, също като драконите в старите легенди.
— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртва?
— Не. Има… други места. Някои от тях са достъпни единствено за магьосници, в други смъртни изобщо не могат да влизат. Тя е отвлечена от тъмни сили на едно от тези места.
— От Илма — прошепна той. — Самичка ли е?
— Погледът ми не може да проникне в други светове, но тя е следвана от двама мъже, които са преминали оттатък малко след нея. Единият е магьосник. Другият е едър човек с коса черна като моята. Той не е обикновен мъж, знакът на съдбата му е странен. Той е временно тук, защото късметът му не е в тези северни гори.
— Това трябва да са нейният магьосник Рерин и чуждоземният й наемник, чието име не зная. В такъв случай може би положението й не е толкова отчайващо. А какво става с нейния народ, камбрийците?
След още една пауза Аталия каза:
— Те са без водач и са паднали духом. Ако сега бъдат нападнати, ще станат лесна плячка, защото мъжеството ги е напуснало.
Леовигилд избра следващите си думи много внимателно.
— Не питам какво трябва да направя, нито дали ще умра утре или подир много години. Но на коя страна е най-добре да се бия?
Аталия се усмихна.
— Много си предпазлив, младежо. Това е добро, защото предпазливите мъже често живеят много по-дълго от безразсъдните. Затова ще ти дам един съвет, не предсказание. Иди при камбрийците и тяхната кралица. За добро или за лошо съдбата ти е свързана с тях, а никой човек не постъпва добре, като се мъчи да избяга от съдбата си.
— Тогава ще отида в Камбрез.
От гърба му сякаш падна огромен товар. Беше взел решение и повече нямаше да има нужда да обременява ума си. Когато си тръгнеше оттук, щеше да излезе от долината и да се отправи към владенията на Елкуина сред равнината с големите камъни. Дори това неестествено място му изглеждаше привлекателно след този странен ден, прекаран в долината.
— Остава въпросът за моето възнаграждение — каза Аталия. Зелените й очи светеха.
— И какво може да бъде то? — попита Леовигилд.
Аталия стана от мястото си и сякаш доплува в ръцете му. Дори през дрехите си младежът почувства топлината на голото й тяло, по-топло, отколкото беше естествено за която и да било обикновена жена.
— Обещах ти — каза задъхано тя, — че не ще съжаляваш за таксата, която трябва да ми платиш. — И бавно го притегли в колибата си.
Беше мразовита сутрин и Зигеър беше на пост. Както беше правил често през последните няколко седмици, той следеше особено внимателно каменния кръг в равнината с напразната надежда, че ще види Елкуина да се връща от мястото, където така тайнствено беше изчезнала. Зигеър се беше опитал да убеди другарите си да предприемат поход срещу Тотила, да убият краля и да хванат магьосника му Илма. Както повечето от тях Зигеър беше сигурен, че изчезването на Елкуина е дело на магьосника, и вярваше, че Илма може да бъде склонен да им върне кралицата. Неколцина изявиха желание да участват в такъв поход, но повечето се страхуваха както от Тотила, така и от Илма и усилията на Зигеър останаха безрезултатни.
Той наблюдаваше с интерес една самотна фигура на малък кон да се приближава от запад. През този сезон малко хора пътуваха. Дали беше пратеник, или пък странстващ бард, дошъл да пее срещу храна и подслон? Когато мъжът дойде по-близко, Зигеър видя, че е красив младеж, облечен в скъпи дрехи.
— Кой си ти? — извика Зигеър.
Младият мъж вдигна глава и му се усмихна.
— Аз съм Леовигилд, някога принц на тунгианците, сега изгнаник. Кой командва сега тук при отсъствието на кралица Елкуина? Имам някои новини, които може би ще представляват интерес за нейния народ.
Крал Тотила беше отегчен. Животът през зимата представляваше уморителен низ от ядене, спане и игри — все усилия да се изтърпят дългите тъмни часове до завръщането на пролетта. Тогава отново ще настъпят вълнуващите времена на битки, на ловуване и яздене, които са по-подходящи развлечения за човек с благородна кръв. Редките ловни излети помагаха, но сега големият празник от средата на зимата беше минал и дивечът беше оредял. Ако неговите гончии не изкараха случайно някой непредпазлив елен или глиган, трябваше да се задоволят с пушено месо и сушена риба, докато пролетта върне дивеча от зимните му бърлоги.
Можеше да бъде и по-лошо. Тотила беше преживявал зими, през които той и бойците му трябваше да поминуват само със сирене и овесена каша, също като робите. От тази мисъл потрепери. Една достойна смърт в бой беше по-добра от такъв живот. Беше слушал за големите крале на Юга, където царяла вечна пролет, където винаги имало искрящо вино вместо кисела бира, престояла прекалено дълго в бъчвата. Такъв живот трябва да води един крал и той възнамеряваше така да живее след като уреди отношенията си със съседите. Тогава щеше да премести границите на кралството си на юг и да изгради столица близко до заморанската граница.