Силен одобрителен възглас посрещна тези думи. Още един северен народ се заприготвя за война.
Единадесета глава
Преследвачът
— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, старче? — попита Конан. Вървеше пред спътниците си, взирайки се за физически врагове, докато Рерин беше наострил сетивата си за магическа опасност.
— Дотолкова, доколкото човек изобщо може да бъде сигурен на това място, а това всъщност означава никак. Някъде по пътя пред нас има порта и през нея можем да се върнем в нашия свят близо до мястото, от което влязохме. Друго нищо не знам.
Вървяха през гора с ниски дървета и почти никакви храсти. От време на време се виждаха големи крилати същества, извисяващи се над върховете на дърветата, но съществата на земята бяха в по-голямата си част малки и плашливи и избягваха хора.
— Моля се на Имир по-скоро да пристигнем там — каза Елкуина.
Сега тя носеше туниката и панталоните на Конан, които беше преправила да отговарят на ръста й. Кимериецът запази за себе си наметалото от вълча кожа и гамашите. При относително мекия климат тук тези заместители на облекло бяха достатъчни.
През този ден не бяха яли, а предния ден си бяха поделили месото от малко животно, убито от Конан. Но като северняци те бяха свикнали да прекарват дълго време без храна.
— Кълна се в черния трон на Ерлик, че скоро ще намерим дивеч — каза Конан, а стомахът му шумно изкъркори.
— Почакай — прекъсна го Рерин.
— Какво има? — попита Конан.
— Усещам… не съм много сигурен, но нещо като че ли идва насам и е заредено с магията на този свят.
— Що за същество е? — попита Елкуина.
— Не мога да кажа. Такова нещо съм виждал някога в спиритически транс. Не е като съществата в замъка, нито като демоните, които те довлякоха тук. Повече от това не мога да кажа.
— Надявам се да не е пак някой от онези скорпиони — каза Конан. — Един ни стига.
— Не — отвърна Рерин, — мисля, че не е, но… — Той погледна нагоре, зад Конан. — Вижте!
Конан и Елкуина проследиха показалеца му. Далеч пред тях на висок хребет зад дърветата видяха човек на кон. Когато конникът се обърна и погледна надолу към тях, дългото му наметало се изду от вятъра. Лицето му беше закрито от блестящ сребърен шлем, а от отворите за очите излизаше зловеща червена светлина. За оръжията му не можеха да кажат нищо от такова голямо разстояние, но от вида му личеше, че е боец. Конан си спомни, че демонът, когото беше питал за Елкуина, му беше казал: „Идва преследвач“.
— По-голям е от обикновен човек на кон, ако изобщо е човек — каза Конан. — Според мен това не е добро за нас.
— Мислиш ли, че е човек? — попита Елкуина Рерин.
— Не мисля, че тук има истински човешки същества — отвърна Рерин, — с изключение на нас и може би на робите, докарани от света на хората. Но какво е това същество, не знам.
Без никакво предупреждение съществото обърна коня си, препусна през хребета и миг по-късно се изгуби от погледа им.
— Не ми харесва този ездач — призна Елкуина.
Конан вдигна рамене.
— Нищо не мога да кажа в този проклет плътен въздух. Прилича на великан, но може и да е някакъв мираж, дължащ се на светлината или на въздуха.
Почти беше сигурен, че не е мираж, но не виждаше никакъв смисъл да споделя своите тревоги с другарите си. Ако съществото беше опасно, в което той не се съмняваше, щяха да имат достатъчно време да се тревожат, когато ги нападнеше.
Продължиха да вървят през гората, която постепенно оредя и премина в хълмиста местност с малки долчинки, ливади с оскъдна растителност и ниски дървета. Много приличаше на местността, където двамата с Рерин бяха влезли в Страната на демоните. Тук Конан се чувстваше по-спокоен, а и видимостта беше малко по-добра. Нямаше от какво много да се страхува дори на място като това, щом като се виждаше достатъчно ясно и имаше време да се приготви за отблъскване на атаката на врага.
Нощуваха в едно сечище и пекоха месо на пушлив огън — през деня Конан беше убил едно животно — далечно подобие на сърна, с копие, направено от права фиданка.
— Утре сутрин ще стигнем при портата — каза Рерин. — Сега усещам разстоянието до нея много по-ясно. Не е далеч.
— Какво ще кажеш за ездача, когото видяхме днес? — попита Конан. — Чувстваш ли и сега присъствието му?