Рерин се съсредоточи, после отговори:
— Не мога да кажа със сигурност. Всяка магия има определена аура и тя може да бъде открита от онзи, който е обучен в това изкуство. Някои аури обаче са по-силни, а една по-слаба може да бъде скрита от по-силната така, както светлината от една свещ може да бъде скрита от слънцето. Тук има много магически аури и е трудно да се разграничат една от друга. Сигналът, изпращан от портата, е много силен и непогрешим. Ездачът… — той вдигна рамене — … неговата аура не е толкова силна, макар да е много застрашителна.
— Конан — обади се Елкуина, — мислиш ли, че можеш да победиш този свръхестествен ездач?
— Ако е смъртен, мога да го убия. А той сигурно не е безсмъртен.
— Откъде можеш да си сигурен в това? — попита тя.
— От шлема, който носи — отговори невъзмутимо Конан. — Безсмъртните не се нуждаят от доспехи. Той носи шлем, защото не иска черепът му да бъде разсечен.
— Надявам се да си прав — каза Рерин. — Усещам, че във всеки случай утре ще разберем.
На следващия ден поеха през висока равнина с големи каменни струпвания и разпръснати ниски дървета. Въздухът все още беше плътен и през него се виждаше като през вода, всички форми и сенки леко трептяха. Веднъж отдалеч, като че ли чуха тропот на големи копита. Вървяха внимателно, защото врагът можеше да ги нападне преди да успеят да стигнат до портата.
— Натам! — извика Рерин, когато се изкачиха на малко хълмче. В далечината пред тях, в една вдлъбнатина се виждаше каменна порта като онази, през която бяха дошли. Тръгнаха натам бързо, но предпазливо, готови за всякакви изненади.
— Колко време ще ти трябва? — попита Конан, когато стигнаха до каменната порта.
— Един час, може би два, не повече — отвърна Рерин и извади от торбичката си билки, които беше събрал по пътя, парчета камък, кости от животни и други такива неща. — Елкуина, помогни ми да събера дърва и да наклада огън. Трябва да работя бързо, но не искам да рискувам и да претупам заклинанието. Ако пропусна дори една-единствена дума или жест, трябва да го започна отначало.
— Има ли нещо, което мога да направя, за да ти помогна? — попита Конан. Не обичаше да участва в правенето на магии, но се налагаше да преодолее отвращението си, за да си спасят кожите.
— Нищо друго, освен да пазиш. Ако преследвачът пристигне, не трябва да му позволиш да ме прекъсне.
— Ще се опитам да го държа далеч от теб — увери го Конан и се усмихна кисело. — Хайде, хващай се за работа, а аз ще отида на билото на онази могила отсреща да бдя.
Конан се изкачи на могилата. От върха не можеше да види нищо освен околността. Кой беше ездачът и колко силен можеше да е? Конан съжаляваше за изгубената ризница. Макар рядко да разчиташе на ризница, знаеше, че при близък бой допълнителната защита често е решаваща. Имаше сабя и шлем, но нямаше щит. От друга страна, беше се сражавал и много по-зле въоръжен, и все още беше жив. Той седна и зачака.
На мястото, където седяха Рерин и Елкуина, се издигна пушек, чу се монотонно напяване. С всеки момент цветовете на пушека се променяха и изгледът отвъд портата се преместваше и трептеше. Веднъж гласът на стария магьосник достигаше до ушите на кимериеца като писклив вой, друг път — като дълбок тътен. Това дразнеше Конан и той почти изпита облекчение, когато чу тропота на големи конски подкови.
Както беше седнал с кръстосани крака, Конан се изправи и извади сабята си. Докато чакаше пристигането на ездача, опипа с палец острието.
Откъм гората се появи приличащо на човек същество, възседнало нещо, подобно на кон. Когато дойдоха по-близко, Конан видя, че и ездачът, и другото същество не са нито човек, нито кон. Изглеждаха покрити с блестящи доспехи, макар че голяма част от съществото с човешка форма беше скрито под широк плащ. Приличащото на кон същество вървеше бавно, но вървежът му не беше съвсем като на животно. Очите му изпускаха червена светлина, както и очите на ездача, надничащи през отворите на гладкия безлик шлем.
— Спри! — извика Конан. — Кажи какво има! И не се опитвай да попречиш на онези хора. — Той кимна към другарите си, без да сваля поглед от ездача.
— Аз съм преследвач. — Гласът звучеше глухо. — Дойдох да ви върна при моя господар.
— И кой е този твой господар, ако ми позволиш да попитам? — попита Конан. Всъщност той не се интересуваше от отговора, но всяка секунда, през която щеше да държи съществото заангажирано, беше време, спечелено за Рерин, за да може да завърши магията си.